Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Имам си резервирана стая. Дори поисках да ми сложат затоплени тухли под завивките.

— Как се уреди?

— По същия начин, както предишния път. Направих дребна магия на сенешала Горголан с помощта на метални вълшебничета — потупа се Горо по пояса. — Тук има още от тях, винаги вършат добра работа.

— Тогава лека нощ.

— Лека да бъде. Утре ще видим, дали няма нещо задигнато от покупките.

На другата сутрин опасенията на магьосника не се оправдаха — всичко закупено беше на мястото си. Методът за предизвикване на честност, разработен от крал Диотемий, бе дал прекрасен ефект.

„Няма да бъде лошо и в Ландирия да поизрежат някой друг нос или ухо. Отсичането на крака и ръце ще бъде по-нецелесъобразно, ще намали капацитета на човешките ресурси“ — помисли Барди, докато се приготвяше за заминаване.

Придружени от кралските войници, по обратния път не срещнаха никакви премеждия, но конете едвам влачеха нагоре тежкия си товар. По пладне стигнаха до граничната застава. Началникът на стражите прегледа закупеното, рицарят плати митото, и колоната продължи пътя си в родната Ландирия. Скоро стигнаха до белязаното дърво.

— Излизай! — провикна се Барди. — Ние сме!

— Кои вие?

— Тези, дето те оставиха да се криеш тук. Предполагам, че не си мърдал насам-натам.

— Бях легнал по корем, не употребявах други пози — измъкна се иззад дървото драконът. — Казвай какво стана? Гейла вече обича ли ме?

— Не зная дали те обича, но се съгласи да те вземе за съпруг.

— Каква прекрасна новина! — възкликна въодушевено Дзог и притвори очи от умиление. — От двеста години насам си мислех за това непостижимо щастие. Ще си имам половинка, ще се навъдят и дракончета! Кога ще настъпи събитието?

— След месец. Толкова време й трябвало на Гейла, за да свикне с мисълта за съвместно съжителство. Иска да отидеш при нея, заедно с имуществото си.

— А тя не може ли да дойде при мен с нейното?

— И да може, не иска. Ти се натискаш за нея, следователно ще правиш каквото и е угодно.

— Така е, за жалост — изригна драконът облаче дим. — Женски капризи.

— Докато настъпи това блажено за теб време, ще трябва да свършим много работа — отсъди рицарят. — Да се връщаме там, откъдето тръгнахме.

Те отново пренощуваха на брега на езерото, но този път нито се появиха привидения, нито някой настъпи опашката на Дзог. Внушаващото респект чудовище предвождаше колоната по пътя им през гората и дивите хора не посмяха да ги нападнат. Без повече перипетии, те стигнаха до неговата пещера. От там до замъка на крал Рогонал не беше много далече.

— Слушай, Дзог — рече Барди. — Защо да не продължиш с нас?

— По каква причина?

— За да продължиш да ни пазиш, Остава ни да преминем и през средната гора.

— Драконите водят потаен живот в пещери. Нататък няма такива.

— Няма защо повече да се криеш. Наистина, хората отдавна не са те виждали, но бързо ще свикнат с вида ти. Освен това няма да бъдеш толкова социално изолиран.

Драконът се замисли. Като че ли обстановката в Холивуд наистина беше успяла да промени манталитета му. Той се сети, че когато не хапваше овце от хладилния камион и не спеше, наистина беше изпитвал чувство на скука.

— Ще дойда с вас, но при едно условие: по пътя ще ми купиш нещо годно за ядене. Знаеш какво.

— Защо само аз да поемам разноските ти? — попита младият мъж.

— Защото трябва да пестя средства за бъдещия семеен живот. Не съм принц като теб.

— Така да бъде. Тръгвай!

Когато преминаха през Бягай-по-далече-оттук, селяните проявиха голяма доза смелост. Вече се бяха нагледали на страшни неща, а Дзог все пак им беше съсед и донякъде го познаваха. Новината за новия принц също бе плъзнала и всички искаха да го видят по-отблизо.

Барди използва проявата на внимание и бързо се спазари да купи няколко овце, болнаво теле и дръглива крава. Завързаха ги с въжета зад каруците и отново потеглиха.

Присъствието на дракона ги пазеше от беди. Докато преминаваха през средната гора не им се изпречиха нито разбойници, нито диви хора. Някъде в късния следобед колоната спря пред вратите на замъка. Крал Рогонал изскочи отвътре и доста чевръсто за годините си, се спусна към зет си.

— Донесе ли бира? — бе първия му въпрос.

— Нали вече я произвеждаш?

— Да, но докато те нямаше отново имах гости. Изпихме всичкото налично количество, без да дочакаме края на перментацията.

— Не мога да ти помогна. Натоварихме каруците с по-важни неща.