Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— И за мене ли? Много добре си се сетил. Дай ги насам.

— Първо искам да чуя дали се разбрахме.

— Да. Работата е донякъде уредена.

— Нека да я полеем тогава.

— Ще бъде съвсем правилно. Но който дава предложението, той го изпълнява.

Барди бръкна в сака си, извади бутилка с дванайсет годишно отлежало уиски и кутия самоохлаждаща се сода, после добави към тях две стъклени чаши. Кралят с нескрит интерес наблюдаваше приготовленията му.

— Никога не съм виждал такива работи — призна той, след като Барди му подаде чашата. — От къде ги имаш?

— От далечни задморски краища. По едно време много странствах — излъга рицарят. — Наздраве за предстоящия годеж.

Рогонал отпи глътка и очите му се облещиха. След това побърза да отпие още една, пое бутилката в ръка и започна да я разглежда.

— Това нещо не може да е направено от човешка ръка — заяви твърдо. — Срещал си се с магьосници. Непознати красиви вещи от неизвестен материал — продължи той и повдигна чашата към един от светилниците. — А питието вътре прилича на небесна амброзия. Започна да се издигаш в очите ми, Барди. Имаш ли още много такива магьоснически изделия?

— Не са съвсем много. Пазя ги за евентуалната сватба.

— Ти да не си луд? На тези тиквеници около мен и вкисналата сладникава бира им е много. Такава божествена пиячка е предназначена само за крале. Е, да речем и за някой друг благороден рицар. Станем ли роднини и ти ще се убедиш в това. И постепенно всичко ще си кажеш, защото мисля, че криеш нещо. Да не би и ти да си магьосник?

— Не, но водя един със себе си. Доста е способен.

— Може ли с магия да прави злато от камъни?

— Не. Възможностите му са ограничени.

— Жалко. Един такъв магьосник да си намеря, няма да имам проблеми със задълженията.

— Не съм чувал да съществуват толкова могъщи чародеи — отбеляза дипломатично Барди.

— Някога в древни времена ги е имало. Тогава драконите са живеели в мир с хората и са им давали полезни съвети, а домашните духове са се грижили за здравето им.

— Имало ли е такова време?

— Разбира се, щом аз ти го казвам — тросна се кралят.

— Кога ще пристигне Розамунда?

— Знам ли? Много дълго се конти за такива случаи. Мисля, че сенешалът успя да я събуди.

— Нали нямаш нищо против да продължаваме да се черпим докато я чакаме? Бутилката е на твое разположение.

— Бутилка ли каза? Бутилка! Така ли се нарича този вълшебен предмет? Тук можем да си направим подобен, само че от изпечена глина. Ала никой не може да изрисува така добре картинката върху него, да не говорим, че няма откъде да намерим златна боя. Наистина царски подарък си ми донесъл, Барди. Ела да ти налея, виждам, че чашата ти е празна.

Докато кралят свидливо отля глътка, рицарят се замисли за любимия образ, който месеци наред не му излизаше от главата. От нетърпение да го види, усети замайване в главата си.

Най-сетне една от страничните врати на залата се отвори и Розамунда се появи. Беше облечена в дълга червена атлазена рокля, русата й коса беше стегната в изкусно изработена диадема. Сините й очи грееха като небесни езерца върху млечно-бялата кожа на лицето. Дали от притеснение или досада, бисерните й зъбки бяха прехапали долната устна на изящната й уста. Чипото й носле се бе вирнало предизвикателно. Придружаваха я две придворни дами с неопределена възраст. Бяха покъртително грозни.

— Радвам се да ви видя, ваша светлост — поклони се Барди и целуна ръката й, после се изправи и кой знае защо погледът му се заби голямото деколте пред него, където приятно се подуваха прелестите на принцесата.

— Гледай там, където трябва — сряза го Розамунда. — Не съм те виждала от миналата година, намирам, че доста си се позагладил.

Рицарят повдигна поглед и изтръпна от ужас. От златните коси на принцесата над челото й величествено изпълзя голяма въшка. Розамунда извърна глава според придворния етикет и небрежно я плесна с ръка. Барди онемя от притеснение.

— Да не си глътнал бастун? — ухили се тя. — Каквото и да правиш, не можеш да се отървеш от тези гадинки.

— Аз, аз… — запелтечи рицарят.

— Какво аз? — попита го принцесата и в очите й светнаха лукави огънчета. — Може ли да се стряскаш от някаква си въшка?

— Нямах предвид това, аз…

— Пристигнал си за същото, нали?

— Ами всъщност, да.

— Какви подаръци ми носиш този път? Миналият мина с букет горски теменужки и дървено сърце, издялано от теб. Цветята бързо повехнаха, а с дървеното сърце си играят моите котетата. Какво си ми донесъл сега?