Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

Тронната зала на крал Рогонал не бе голяма и не блестеше с разкош. Беше дълга около петдесет лакти и широка трийсетина. Каменните й стени не бяха измазани, единствената им украса се състоеше от няколко провесени килима с избледнели шарки. Край тях се намираха две дълги груби дървени маси с разхвърляни покрай тях столове. Зад доста нескопосно направения царски трон се виждаше голяма камина, в която догаряха няколко пъна. В четирите ъгъла на залата бяха поставени мижави светилници, по неравния под се надбягваха хлебарки.

Кралят се мъчеше да излъчва подобаваща величественост. Въпреки мазните си лекета, извезаната му мантия царствено обгръщаше едрото му тяло. Пурпурният й някога цвят сега по-скоро се бе превърнал в кафеникаво-лилав, който приятно контрастираше със златните ширити на камизолата му и шпорите на високите над колене ботуши, в които се вмъкваха нещо като зелени шалвари. Сивите му очи хитро светеха над орловия нос и прилежно подстриганата му бяла брада. Върху дългите му, пристегнати с панделка прошарени коси едва се крепеше златна корона с три инкрустирани скъпоценни камъка в предната си част. Явно бе изработена в по-добри времена за някой владетел с по-малки размери на главата. Царският скиптър, който Рогонал упорито стискаше в месестите си ръце, също бе златен, или поне така изглеждаше.

— Добре дошъл, рицарю — прогърмя мощният му басов глас. — Досещам се за какво си пристигнал, но ти позволявам да го кажеш.

— За ръката на Розамунда, Ваше Величество.

— Добре, намеренията ти са ясни. И ти ли очакваш да се издържаш от зестрата, която все още не съм приготвил… хммм… по известни причини?

— Не, Ваше Величество, имам достатъчно средства.

— Като ти гледам доспехите, нямаш такъв вид. Доста елементарно са изработени. Но както и да е. Ще преценя дали ще може да се договорим. Да ти призная, времената са трудни. Не крия, че кредиторите ме преследват и имам нужда от допълнителни средства. Данъците още не са събрани, а кралството ми е бедно и малко. Какво предлагаш?

— Дойдохме си на думата — каза Барди. — Колко?

— Какво колко?

— Злато, естествено.

— Този благороден метал ли? — светнаха очите на Рогонал. — Не бях чувал освен мен и евентуално някой друг дракон, друг да го притежава наоколо. Откъде го имаш?

— Въпросът е неуместен. Имам го и толкова.

— В какво количество?

— Още един неуместен въпрос. В достатъчно.

— Слушай млади момко, виждам, че си се понаучил да се оправяш в сделките. Ще ти обясня, че това, което ще поискам на заем, евентуално някога ще го върна. Освен това ако се ожениш за Розамунда, което не го вярвам особено, но все пак може да се случи, ти ще станеш член на кралското семейство и все едно си дал нещо на себе си. Ясен ли съм?

— Така е — призна рицарят. — Но все още не си ми казал цената на сделката, както ти я нарече.

— Какво ще кажеш за една крина?

— Нямам толкова — призна Барди след кратък размисъл.

— А половин?

— Много е за мен.

— Нали каза, че имаш достатъчно? — наведе се напред кралят.

— Добре, да речем четвърт. Никой няма да ти предложи повече, ако изобщо ти е предлагал.

— Съседите крале са богати. Все някой ден ще се появи принц, който може да даде цяла крина.

— Да, но златото ти трябва сега, а не някой ден.

— Хитър си — ухили се Рогонал. — Знаеш как да водиш изискани преговори!

— Глупак, глупак — разкрещя се Скубльото, който неизвестно кога се бе вмъкнал в тронната зала. — Пристигнал е поредният тъпак.

— Марш навън, ненормалнико — ядоса се кралят. — Ще се научиш да идваш само когато те повикам и ще уважаваш гостите ми.

— Добре, Ваше царско беднейшество. Пак ще се появя, когато не сте ме повикали.

Тропотът на дървените му налъми стигна до изхода и после заглъхна в коридора пред залата.

— Чудя се как още не съм го опекъл на шиш — обърна се Рогонал към Барди. — Но и за шиш не става, много е мършав. По-скоро бих му отрязал главата. Възпира ме само мисълта, че всеки крал трябва да има шут, смята се за въпрос на престиж. Какво да се прави, тежка е царската корона. Но да се върнем към сделката. Четвърт крина казваш. Хммм… Наистина при сегашните обстоятелства и това е нещо, ала трябва да си помисля. Всъщност какво толкова да му мисля, като не зависи от мен.

— А от кого? — попита Рицарят.

— От самата Розамунда. Много е капризна. Представи си, че не те хареса.

— Не можем ли да се разберем принципно? Вие давате съгласието си, а аз ще остана няколко дни, за да ухажвам принцесата. Донесъл съм й подаръци, има и за вас.