Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Вече те предупредих! Още една дума и ще си го получиш. Както си седнал до мен, много си ми удобен — вбеси се Барди. — Затваряй си устата, гледай красивата природа наоколо и не ми пречи да карам.

„Красива природа! — възмути се наум магьосникът. — Мъгла, влага, хилава растителност и камънаци. Защо ли му се поведох по акъла?“

Последните къщи на селото останаха зад тях и селският път ги поведе към полите на планината. Колата щастливо премина над полуизгнилите дъски на мостче над някакъв поток и се пъхна в просеката на гъста гора. Стеблата на вековните дървета минаваха край тях като стражи, застинали на столетния си пост. През могъщите им корони прелитаха пъстроцветни сойки, по пътя пред тях често пресичаха зайци и сърни.

— Ех, да си имахме някоя друга пушка — не се стърпя да отвори уста Горо. — Бум и хайде в багажника. Твоят меч за нищо не става.

— Много си е добър — отвърна Барди и поглади дръжката му, която се подаваше между седалките. — Ако всички разсъждаваха като теб, една животинка и дърво да не е останало. Любувай се на природата, скапаняк такъв, в Холивуд всичко беше декор.

— Природата — озъби се магьосникът. — За какво ми е тази природа?

— За да й се наслаждават дръвници като теб. Вече ти казах да си затваряш устата. Само един естет е в състояние да оцени красотата на такава местност!

— Не се държиш прилично с възрастни хора — обиди се Горо. — Ако съвсем не ти трябвам, върни ме в селото.

— Може и да ми дотрябваш, затова съм те взел. Взе ли книгата със заклинанията?

— Никога не се разделям с нея, в пазвата ми е — каза магьосникът и се потупа по корема, който поради солидната закуска бе леко увиснал над кожения пояс със специално предназначение.

— Добре, че за нещо си се сетил — установи рицарят и заобиколи внимателно голям камък. — Няма да бъде лошо отново да млъкнеш.

Времето сякаш застина. Поради бавното им придвижване, часовете се изнизваха мъчително, а гората сякаш беше безкрайна. Беше станала толкова гъста и късчето небе над просеката на пътя така потъмня от облаци, че Барди се принуди да включи фаровете. В светлината им скоро изникна малка групичка хора, които заслепени поднасяха ръце към очите си. Бяха облечени с парцаливи дрехи, което не им пречеше да държат в ръцете си мечове и арбалети. Рицарят натисна спирачката.

— Разбойници — изкрещя Горо и се хвана за скъпоценния си пояс.

— Сега ще им видя сметката — изръмжа Барди и изтегли меча между седалките.

— Досега никога не си се вслушвал в съветите ми, поне веднъж го направи. Нито си имаме работа с тези дрипльовци, нито е нужно да се разправяш с тях. Една стрела да забият в гърлото ти и аз съм загубен. Проклет да съм, дето в Холивуд не изкарах шофьорска книжка. Ако те убият, мен после ще ме нарежат на парчета, защото ще продължавам да стоя като тъпанар в колата, без да зная как да я подкарам. Тръгна ли сме към Розамунда, забрави ли?

Рицарят го погледна, помисли за миг и бесните стоманени огънчета в очите му като че ли угаснаха. Наведе глава над кормилото и натисна газта.

И без това смаяни от ярките светлини, разбойниците се разхвърчаха като пилци. Бронята на колата удари крака на един от тях и той заквича от болка. Чудовището с огнените очи, с което се бяха срещнали, се бе оказало твърде опасно.

— Видя ли колко лесно разрешихме проблема? — каза Горо и погледна назад. — Едва ли някога ще се върнат.

— Един път и ти да предложиш нещо разумно — отвърна Барди и започна да се успокоява.

— За това са старите хора, да дават съвети.

Рицарят замълча и се съсредоточи в кормуването. Пътят пред тях беше чист, започна да просветлява.

Не мина много време и те излязоха от гората. В далечината се забелязваха кулите на замъка на крал Рогонал, осветени от слънцето, което се бе подало зад облаците. Зад тях се извисяваха сините снаги на планините.

Барди се зачерви и неспокойно започна да се върти на седалката. Магьосникът също се развълнува и неспокойно започна да опипва пояса си. Усети, че отново е гладен и погледа часовника си. Показваше два следобед.

Замъкът, който не беше чак толкова голям, все пак видимо нарастваше по размери. След поредната малка височина вече се забелязваше реката, която течеше край него и бе напълнила с вода рова, който заобикаляше високите му стени. Подвижният мост на входа не беше спуснат. След десетина минути фордът спря пред него. Над стената се мярнаха няколко фигури, които бързо изчезнаха.

— Не ни посрещат особено дружелюбно — отбеляза Горо. — По това време на деня вратите на замъка трябва да са отворени.