Христо Пощаков: Меч, мощ и магия

— Ще видим докъде ще я докараш… — промънка Магьосникът, отвори буркан с майонеза, намаза част от съдържанието му върху галета и покри мазния лъскав пласт с резен шунка. — Не си ли взел нещо за пиене? — профъфли през залъка, който прекарваше през новите си зъби.

— В последния неотворен сак има бира, уиски и пепси-кола. Но мисля да ги запазя за по-нататък.

Известно време двамата замислено дъвчеха.

— Трябва да си съставиш план за действие — рече рицарят след като се нахраниха. — С какво ще започнеш?

— Първо ще скрия скъпоценностите — отвърна магьосникът. — Ако ги откраднат, всичкият ми труд ще отиде напразно.

— Ха! — присмя му се Барди. — Това ли е най-важното?

— Какво друго? — учуди се Горо. — Няма да е зле да го направя веднага. После ще мисля за останалото.

Той се запъти към долапа в дъното на помещението. Отвори грубо направените му двери и измъкна от него къса лопата. Без да я изпуска нарами дисагите си и се запъти към изхода на къщата.

— Предполагам, че няма да ме следиш — присви очи хитро преди да излезе. — Не е редно да знаеш къде ще заровя съкровищата си.

— Съвсем не ме интересува — равнодушно призна рицарят. — Прави каквото искаш, аз ще полегна за малко — На връщане донеси дърва, за да запалим огън. Газта трябва да се пести.

Магьосникът отвори вратата, пристъпи навън и веднага се върна като ужилен.

— Какво има? — попита Барди.

— Ела да видиш? Голям ужас!

Младият мъж стана с неудоволствие, направи няколко крачки и погледна през открития процеп. Зад коловете на оградата се намираше поне половината население на Бягай-по-далече-оттука. Жителите му бяха накацали като любопитни гарги край коловете на оградата, почесваха замислено сплъстените си, пълни с паразити коси и се пулеха към колата. Двама-трима по-смели от тях бяха влезли в двора и я опипваха.

— Какво да направим? — прошушна разтреперан Горо.

— Да ги изгоним по най-елегантния възможен начин — ухили се рицарят. — Така да ги уплашим, че повече да не се върнат. Сега ще видиш.

Той се върна обратно, взе уредбата, свърза я с две плоски тон-колони и вмъкна в нея компакт-диск, съдържащ последния хит на „Диваците от Олбъни“. Измъкна я през вратата, постави я пред прага, разгъна екрана й и я включи на пълна мощност.

Досадните посетители сякаш получиха токов удар. Върху тях се стовариха стоте децибела мощност, изстреляна от колоните, придружена от адските пламъци между тях, всред които се кълчеха полуголите музиканти. Зверският рев на уплашените селяни за миг заглуши изпълнението, после те разбягаха във всички посоки, като подгонени от зла сила.

— Добър ефект — установи Барди и изключи звука. — Сега спокойно можеш да отидеш там, накъдето беше тръгнал. Никой няма да те безпокои.

— Първо влез в къщата — отбеляза магьосникът. — Така ще си свърша работата по-спокойно.

— Толкова ли се доверяваш? — възмути се рицарят. — Не мислиш ли, че ако случайно умреш, от богатството ти няма да има полза? Никой няма да знае къде си го заровил.

— Засега нямам намерение да умирам. А ако това някога се случи, сигурно всичко останало няма да ме интересува.

— Така мислят всички егоисти.

— Изглежда съм такъв. Късно е да се променям.

Барди осъзна, че Горо е прав за себе си и му стана неприятно. Разсъжденията на магьосника нямаха нищо общо с рицарските идеали за чест, преданост и лична саможертва в името на приятелството. Мизерният живот на магьосника го бе превърнал в стар и алчен дръвник. Едва ли той бе в състояние да промени манталитета си, но рицарят се чувстваше задължен да опита да направи нещо в тази насока. Не беше възможно в главата на стария некадърник да съществуват само примитивни интереси, все някъде под тях трябваше да се намира слой добрина.

Рицарят вмъкна уредбата в къщата, постави я върху масата за заклинания и пусна един от последните филми, в които беше участвал. Винаги обичаше да съзерцава изпълнението на собствените си роли, а то сигурно щеше да впечатли и Розамунда. В съзнанието му възникна нейният нежен профил и порцеланово бялата й кожа. „Розамунда, Розамунда — запя душата му. — Заради теб се върнах!“. В главата му запърха розово облаче. Представи си великолепен замък и разкошно обзаведена зала. Крал Рогонал липсваше в мечтите му, той го беше заместил. ТЯ стоеше до трона, на който седеше и стискаше нежно ръката му, а около тях си играеха техните прекрасни дечица.

— Къде си се отплеснал? — сепна го гласът на Горо. — Нали щеше да спиш?