Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

Магьосникът се бе върнал незабелязано. Барди хвърли поглед към калните му ръце и се завърна в реалността. Но в нея липсваше Розамунда.

— Отваряй книгата за заклинания — нареди рицарят и изключи филма, който и без това бе спрял да гледа. — Искам да ми направиш любовна магия. Само да не е като тази, дето направи на Дзог. Не ми се връща в Холивуд.

— Много ли държиш да на това? — попита тревожно Горо. — Въпреки че там, където бяхме, не беше толкова лошо. Клиентите ми сигурно плачат за мен и се чудят къде съм се дянал. Все пак ме е страх нещо да не сбъркам. Ами ако случайно попаднем някъде съвсем другаде? Защо да не направим такава магия… да речем след известно време?

— Сега — неумолимо отсече младият мъж. — Или ще я направиш или ще прибера храната. Кое предпочиташ?

Магьосникът погледна към струпаното върху масата изобилие и колебанията му бързо приключиха. Смъкна книгата от рафта, където я бе поставил, въздъхна и започна да прелиства кожените й страници. Гургилът, който все още се рееше из разредените слоеве на атмосферата моментално се шмугна надолу и след няколко мига увисна над главите им. Първата му работа бе да коригира незнанието на Горо.

— Акра дакра шамолем духла — произнесе магьосникът тържествено, след като с чужда помощ бе намерил верния текст.

Нищо не се случи. Вътрешността на стаята остана същата, в обстановката не настъпиха промени.

— Това ли е всичко? — запита Барди.

— Да — потвърди облекчен магьосникът.

— Кога ще се разбере резултатът?

— Когато се представиш на принцесата. Веднага ще стане ясно.

— Внимавай какво си направил. Съществува реалната опасност да ти оскубя брадата, след като поникне. Ще бъде доста болезнено!

— Извърших каквото поиска, а то не е малко за един селски магьосник. Кога ще провериш силата на магията ми?

— Още утре, а ти ще ме придружиш.

— Защо трябва да идвам с теб?

— Защото трябва да размениш малко злато, да не си мислиш, че дълго ще се храниш от запасите ми?

Горо се почеса смутено и веднага установи, че Барди има право.

— Сега какво ще правим? — попита.

— Ще изгледаме един-два филма и ще спим.

Барди се размърда под миризливия козяк, с който се бе завил, сбърчи нос от острата смърдня, която усети и се надигна от постланите върху пода овчи кожи.

Магьосникът бе станал преди него, запалил огън в огнището и направил кафе. Сега седеше пред масата и доволно дъвчеше галета намазана с френска майонеза, върху което се мъдреше внушителен къс шунка.

— Ако я караш така, скоро ще си ядеш ушите.

— Все някога ще купя овца — отвърна Горо извинително. Може и прасе или теле, но те се намират по-трудно за продан. Тогава ще видиш какво ядене ще падне.

— Като те гледам какъв си мършав, чудя се къде побираш толкова храна, макар от това занимание да няма видима полза. Каквото и да минава през устата ти, изглежда, че същото излиза от противоположното й място.

— Старите хора са така. Все им се яде, но не надебеляват.

— А не трябва. Лекарите препоръчват по-малко и по-здравословна храна.

— Тук има само знахари, баячи и магьосници. Липсват и мошеници зъболекари.

— Затова ли си подмени зъбите?

— Не ме подсещай. Като си спомня колко платих, направо ме втриса.

— Типично за всички скъперници.

— Всички магьосници са такива. Аз познавам някои от колегите, не се различават от мен — сви рамене Горо и посегна към нова галета. — Сядай да закусиш, кафето ще изстине.

— Ще изчакаш малко — каза Барди и излезе навън.

Когато се върна, завари магьосникът да посяга към пакета с остатъците от шунка и го плесна през ръцете.

— Егоист, мръсен! Не ти ли влиза в главата, че и аз трябва да се нахраня?

— Има още две опаковки.

— Има, но не са за теб. Пазя ги за Розамунда.

— Давай й всичко, което имаш и ще видим до къде ще я докараш — промърмори Горо.

— Повтарям ти, не е твоя работа — тросна се Барди и си наля кафе в глинената чашка. — Веднъж завинаги си го набий в дъртата кратуна. И вместо да се озърташ лакомо, започвай да редиш багажа. От теб все трябва да има някаква полза.

Фордът отново заподскача през локвите на Бягай-по-далече-оттука, но този път селяните бързо се скриха в къщите си и страхливо надникнаха зад мътните опънати мехури на прозорчетата си.

— Виж само къде се домъкнахме! — промърмори недоволно Горо. — Кал, мръсотия и въшливи простаци. Няма бани, няма сапуни и дезодоранти, няма супермаркети. И всичко заради някаква фльорца!