Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Видя как лицето й се промени, страданието и болката бяха заменени от объркване и после от ужас. Тя се изправи, пусна ръката му и се отдръпна. Очите й бяха огромни и тъмни на бялото й лице.

— Какво си ти?

На Саймън му стана лошо.

— Казах ти. Аз съм вампир.

— Ти не си синът ми. Не си моят Саймън — тя трепереше. — Как може живо създание да няма пулс? Що за чудовище си ти? Какво си направил с детето ми?

— Аз съм Саймън… — той пристъпи към майка си.

Тя изпищя. Не я беше чувал да пищи така и не искаше да я чуе отново. Беше ужасен звук.

— Махни се от мен. Не се приближавай. — Гласът й се пречупи и тя започна да шепти. — Barukh ata Adonai sho’me’a t’fila… 1 1 „Да е благословен Господ с тази молитва…“ — с тези думи започват всички еврейски молитви. — Бел.прев.

Това е молитва, осъзна Саймън изненадано. Беше толкова ужасена от него, че се молеше той да си отиде, да го прогони. А по-лошото бе, че го усещаше. Името на Бог стегна стомаха му и гърлото го заболя.

С право се моли, помисли си Саймън, беше му адски лошо. Той беше прокълнат. Не принадлежеше на този свят. „Как може живо създание да няма пулс?“

— Мамо — прошепна. — Мамо, спри.

Тя го погледна, очите й — ококорени, устните й — редящи молитва.

— Мамо, не е нужно да се разстройваш — чуваше гласа си сякаш от разстояние, нежен и успокояващ, глас на непознат. Докато говореше, задържа очите си върху нея и улови погледа й както котка хваща мишка. — Нищо не се е случило. Заспала си във фотьойла в дневната. Сънувала си кошмар, че съм се прибрал и съм ти казал, че съм вампир. Това обаче е лудост. Това никога не се е случвало.

Тя спря да се моли. Примигна.

— Аз сънувам — повтори.

— Това е кошмар — каза Саймън. Отиде при нея и сложи ръце на раменете й. Тя не се дръпна. Главата й клюмаше като на уморено дете. — Това е само сън. Не си намерила нищо в стаята ми. Нищо не се е случило. Просто си сънувала, това е.

Взе ръката й. Тя му позволи да я заведе в дневната, където я настани във фотьойла. Усмихна се, когато той я зави с одеяло и затвори очи.

Саймън се върна в кухнята и, бързо и методично, прибра бутилките и пакетчетата с кръв в една торба за боклук. Върза я и нахвърля някои неща в една раница. Изгаси лампите и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Майка му вече беше заспала, когато мина през дневната. Протегна се и леко докосна ръката й.

— Няма да ме има няколко дни — прошепна. — Но не се тревожи. Не ме чакай. Ще си мислиш, че съм отишъл да видя Ребека. Не се обаждай. Всичко е наред.

Отдръпна ръката си. На слабата светлина майка му изглеждаше едновременно и по-стара, и по-млада, отколкото беше свикнал да я вижда. Беше дребна като дете, свита под одеялото, но по лицето й имаше нови бръчки, които не помнеше.

— Мамо — прошепна Саймън.

Отново докосна ръката й и тя помръдна. Не искаше да я буди, затова безшумно се отправи към вратата, взимайки в движение ключовете си от масичката.

В Института беше тихо. Напоследък постоянно беше тихо. Джейс беше започнал да оставя прозореца отворен през нощта, за да слуша шума от минаващите коли, от време на време сирените на линейките и клаксоните по „Йорк Авеню“. Чуваше неща, които обикновените хора не можеха да чуят и тези шумове се процеждаха в сънищата му през нощта — струята въздух, излизаща от летящ вампирски мотор, пърхането на крилата на фея, далечния вой на вълци при пълнолуние.

Сега луната беше само наполовина пълна и хвърляше достатъчно светлина, за да може да чете легнал в леглото. Сребърната кутия на баща му беше отворена пред него и той разглеждаше съдържанието й. Там беше едно от стилитата на баща му, ловна кама със сребърна дръжка с инициали „С.У.Х.“ и (най-интересното за Джейс) куп писма.

През последните шест седмици беше започнал да чете по едно-две писма всяка вечер, опитвайки се да разбере що за мъж е бил биологичният му баща. Бавно се бе оформила картина на сериозен млад мъж с взискателни родители, който бил привлечен от Валънтайн и Кръга, защото смятал, че така ще получи възможност да се отличи. Беше продължил да пише на Аматис и след развода им — нещо, което тя не беше споменала. В тези писма ясно личеше разочарованието му от Валънтайн и неприязънта му към дейността на Кръга, но пък много рядко споменаваше Селин, майката на Джейс. Логично — Аматис едва ли бе искала да слуша за заместничката си. Все пак Джейс нямаше как да не намрази баща си поне малко заради това. Ако не беше обичал майката на Джейс, защо се беше оженил за нея? Ако толкова беше мразил Кръга, защо не го беше напуснал? Валънтайн беше луд, но поне бе отстоявал принципите си.