Касандра Клеър - Град от пепел

На главната улица се издигаше внушителна конструкция от стъкло и стомана и пронизваше небето като блестяща игла. Метрополът, най-скъпата административна сграда в центъра на Манхатън, имаше петдесет и седем етажа. На най-високия етаж, петдесет и седмия, беше разположен най-луксозния апартамент: пентхауса на метропола — истински шедьовър на елегантния дизайн в черно и бяло. Твърде нови, за да бъдат напрашени, мраморните подове отразяваха звездите, които се виждаха през огромните прозорци, издигащи се от пода до тавана. Стъклото беше абсолютно прозрачно и създаваше илюзия, сякаш между този, който гледа и гледката няма нищо, и причиняваше замайване дори на онези, които не се боят от високото. Долу, в ниското, се стелеше сребърната лента на Ийст Ривър, пристегната с блестящите гривни на мостовете, виждаха се просветващи корабчета, малки като светулки, които се отделяха от светещите брегове от двете страни на реката — Манхатън и Бруклин. При ясна нощ, светещата Статуя на свободата можеше да се види на юг, но тази нощ имаше мъгла и Островът на свободата беше скрит под белия воал. Колкото и впечатляваща да беше гледката, човекът, застанал до прозореца, сякаш не обръщаше особено внимание. Слабото му, аскетично лице бе намръщено, когато се извърна от прозореца и прекоси стаята, като токовете на ботушите му отекваха по мраморния под.

— Още ли не си готов? — каза припряно той, като прокара ръка по бялата си като сняг коса. — Мотаем се вече почти цял час.

Момчето, коленичило на пода, вдигна раздразнен поглед към него.

— Това е мрамор. По-здрав е, отколкото предполагах. Трудно ще се нарисува пентаграма тук.

— Стига с тази пентаграма. — Отблизо ясно се виждаше, че въпреки бялата коса, човекът далеч не беше стар. Суровото му лице беше строго, но не и набръчкано, а очите бяха ясни и спокойни.

Момчето тежко преглътна, а ципестите му, черни крила, подаващи се от тесните му плешки (на гърба на доченото му яке имаше цепнатини, през които излизаха крилата) потрепнаха нервно.

— Пентаграмата е важна част от всеки ритуал за призоваване на демони. Това ви е известно, сър. Без нея…

— Не сме защитени. Знам това, млади Елиас. Но твърде много продължи. Познавам магьосници, които могат да призоват демон, да разговарят с него и да го върнат обратно в ада за същото време, което на теб ти отнема рисуването на половин петолъчка.

Момчето не каза нищо, само натисна още веднъж мрамора, този път с подновено настървение. По челото му изби пот и той отметна назад косата си с ръка, чиито пръсти бяха свързани с тънки, подобни на паяжини ципи.

— Готово — каза най-накрая той, като се облегна с въздишка на токовете си. — Направих го.

— Добре — каза любезно мъжът. — Да започваме.

— А пари…

— Казах ти. Ще си получиш парите, след като говоря с Аграмон, не по-рано.

Елиас се изправи на крака и свали якето си. Въпреки дупките, изрязани в него, то притискаше крилата му и го караше да се чувства некомфортно; вече освободени, те се разпериха и размахаха, като раздвижиха въздуха в непроветреното помещение. Крилата му бяха лъскаво черни, прорязани с нишки от всички цветове на дъгата. Мъжът отмести поглед от него, сякаш тези крила му бяха неприятни, но Елиас изглежда, не забеляза това. Той започна да обикаля около пентаграмата, която беше начертал, обикаляше я по посока, обратна на часовниковата стрелка и припяваше на езика на демоните, което звучеше като пукане на пламъци.

Със звук, подобен на изпускане на въздух от гума, очертанията на пентаграмата внезапно избухнаха в пламъци. Дузината огромни прозорци отразиха горящата петолъчка в дузина образи.

Нещо в пентаграмата се раздвижи, нещо безформено и черно. Припяването на Елиас стана по-забързано, той вдигна нагоре ципестите си ръце и започна да чертае тънки линии във въздуха. Там, откъдето минаваха пръстите му, изпращяваше синкав огън. Мъжът не владееше кой знае колко добре хтоничния език, с който си служеха магьосниците, но все пак успя да различи думите, които Елиас напевно повтаряше: Аграмон, призовавам те. Призовавам те да излезеш от пространствата между световете.