Касандра Клеър - Град от пепел

— А на мен ми се стори, че ти казах да стоиш в стаята си — каза Мерис.

— Забравил съм — отвърна Макс със сериозност, която разсмя дори Алек. Макс беше дребен за годините си — по ръст приличаше на около седемгодишен — но у него имаше някаква сериозност, която, съчетана с огромните очила, го правеше да изглежда по-възрастен. Алек посегна и разроши косата на брат си, но Макс продължаваше да гледа Джейс и очите му сияеха. Джейс усети как студената буца в стомаха му започва леко да се отпуска. Макс го почиташе като герой така, както не почиташе и собствения си по-голям брат, може би защото Джейс се отнасяше с повече търпение към Макс. — Чух, че сте се били с велик демон — каза той. — Бешели страшен?

— Ами… демон като демон — измъкна се Джейс. — Как беше в Аликанте?

— Беше невероятно. Видяхме страхотни неща. В Аликанте има огромен хералдически музей и ме заведоха на места, където правят оръжия. Показаха ми и нов начин за правене на серафимски ками, така че да са по-дълги и ще накарам Ходж да ми покаже…

Джейс недоумяваше. Очите му неволно се стрелнаха към Мерис. Не можеше да повярва. Значи Макс не знаеше за Ходж? Значи не му е казала?

Мерис улови погледа му и устните й се свиха в тънка като острие на нож линия.

— Стига, Макс. — Тя хвана по-малкия си син за ръка.

Той вдигна глава и смаяно я изгледа.

— Но аз говоря с Джейс…

— Виждам. — Тя леко го бутна към Изабел. — Изабел, Алек, заведете брат си в стаята му. Джейс, — когато произнесе името му, в гласа й се долови напрегнатост, сякаш невидима киселина разяждаше думите в устата й — Иди да се измиеш и ела при мен в библиотеката възможно най-бързо.

— Нищо не разбирам — каза Алек, като местеше поглед от майка си към Джейс и обратно. — Какво става тук?

Джейс усети как по гърба му избива студена пот.

— Нещо за баща ми ли?

Мерис трепна два пъти, сякаш думите „баща ми“ й подействаха като два последователни шамара.

— Библиотеката — процеди през зъби тя. — Там ще говорим.

Алек каза:

— Каквото и да е станало във ваше отсъствие, не е по вина на Джейс. Всички сме отговорни. А Ходж каза…

— По-късно ще поговорим и за Ходж. — Мерис погледна предупредително към Макс.

— Но, мамо — възрази Изабел. — Ако ще наказваш Джейс, по-добре накажи всички ни. Така е справедливо. Каквото и да сме правили, правехме го всички.

— Не — каза Мерис след дълга пауза, която се стори безкрайна на Джейс. — Не всички.

— Правило номер едно на аниме филмите — каза Саймън. Седеше облегнат на купчина възглавници в края на леглото си, с пакетче чипс в едната ръка и дистанционното на телевизора в другата. Бе облечен с черна тениска, на която имаше надпис ЧАТЯ СИ С МАЙКА ТИ и джинси с дупки на колената. — Никога не се бъзикай със сляп монах.

— Знам — каза Клеъри, като си взе от чипса и го топна в каничката със сос, поставена на таблата между тях. — По някаква причина те винаги са по-добри в битките от монасите, които могат да виждат. — Тя се втренчи в екрана. — Да не би да танцуват един с друг?

— Това не е танцуване. Опитват се да се избият взаимно. Този пич е смъртен враг на другия, не помниш ли? Той е убил баща му. Защо да танцуват?

Клеъри отхапа парченце чипс и се загледа замислено в екрана, където се виеха нарисувани кълбета розови и жълти облаци между фигурите на двама крилати мъже, които пърхаха един покрай друг и размахваха блестящи копия. От време на време някой проговаряше, но тъй като субтитрите бяха на японски или китайски, не се разбираше много.

— Този с шапката — каза тя. — Той ли е лошият?

— Не, този е бащата. Той е господарят на магьосниците и силата му се крие в шапката. Лошият е онзи, с механичната ръка, който говори.

Телефонът иззвъня. Саймън остави пакетчето чипс и понечи да стане и да вдигне. Клеъри сложи ръка на китката му.

— Недей. Нека си звъни.

— Ами ако е Люк? Може да се обажда от болницата.

— Не е Люк — каза Клеъри, като звучеше по-уверено, отколкото в действителност се чувстваше. — Той би се обадил на мобилния ми, а не на твоя домашен телефон.

Саймън я гледа известно време, после отново се отпусна във възглавниците.

— Щом казваш. — Тя долови колебание в гласа му, но и неизречено уверение, че просто иска тя да е доволна. Не беше сигурна обаче, че точно „доволство“ е нещото, което изпитваше в момента, не и при положение че майка й е в болницата, прикачена към маркучи и пиукащи апарати, а Люк, приличащ на зомби, клюма на пластмасовия стол до леглото й. Не и докато през цялото време се тревожеше за Джейс и поне дузина пъти вдигаше телефона да се обади в института, но после го затваряше, преди да е набрала номера. Ако Джейс искаше да говори с нея, щеше да й се обади.