Касандра Клеър - Град от пепел

Клеъри. Отново усети болка, още по-силна. Сподави я. Очите му се спряха на парченцето от счупеното огледало, което лежеше на скрина му и все още отразяваше зелените клони и лазурно синьото небе. Сега в Идрис бе започнало да се здрачава, небето беше тъмно като кобалт. Задавен от чувството за празнота, Джейс обу ботушите си и се спусна по стълбите към библиотеката.

Докато слизаше надолу по каменните стъпала, той се питаше какво ли ще да е това, което Мерис иска да обсъди насаме с него. Беше му се видяла готова да го хока и дори да го шамароса. Той не помнеше кога за последно го беше удряла. Семейство Лайтууд не си падаха по телесните наказания — за разлика от Валънтайн, който измисляше какви ли не болезнени наказания, за да държи в подчинение. Кожата на Джейс, бидейки на ловец на сенки, винаги зарастваше и грозните белези се скриваха. Джейс помнеше как през дните и седмиците след смъртта на бащата си търсеше белези по тялото си, някакъв знак, който да е останал, нещо като физическо напомняне за баща му.

Стигна до библиотеката и почука два пъти, преди да отвори вратата. Мерис беше там, седнала до огъня на стола, който някога бе принадлежал на Ходж. Светлината струеше от високите прозорци и Джейс забеляза сивите нишки в косата й. Държеше чаша червено вино, а на масата до нея имаше стъклена гарафа.

— Мерис — каза Джейс.

Тя леко се сепна и разля малко от виното.

— Джейс. Не те чух да влизаш.

Той не помръдна.

— Помниш ли онази приспивна песен, която пееше на Алек и Изабел, когато бяха малки и се страхуваха от тъмното?

Мерис го гледаше изненадана.

— За какво говориш?

— Чувах те през стените. Тогава стаята на Алек беше до моята.

Тя не отвърна нищо.

— Беше на френски — продължи Джейс. — Песента.

— Чудя ти се как помниш такива работи. — Тя го погледна, сякаш я бе обвинил за нещо.

— На мен никога не ми пееше.

Настъпи едва доловима пауза. После Мерис каза:

— Ами ти… ти не се страхуваше от тъмното.

— Нима има десетгодишно дете, което да не се страхува от тъмното?

Тя вдигна вежди.

— Седни, Джонатан. Хайде.

Той прекоси стаята бавно, за да я подразни, и се отпусна в люлеещия се стол до бюрото.

— Предпочитам да не ме наричаш Джонатан.

— Защо? Това е името ти — изгледа го подозрително. — Откога знаеш?

— Какво да знам?

— Не се прави на глупав. Много добре знаеш какво те питам. — Тя се заигра с чашата в ръцете си. — Иткога знаеш, че Валънтайн е твой баща?

Джейс обмисли и отхвърли няколко отговора. Обикновено успяваше да накара Мерис да се засмее. Бе един от малцината на този свят, които можеха да я разсмеят.

— Горе-долу откогато и ти.

Мерис бавно поклати глава.

— Не ти вярвам.

Джейс се изпъна на мястото си. Ръцете му, които висяха от страничните облегалки на стола, се свиха в юмруци. Той видя лекото треперене на пръстите си и се запита дали преди някога са треперили. Не помнеше такова нещо. Ръцете му винаги бяха твърди, а пулсът му — равномерен.

— Не ми вярваш?

Той долови недоумението в собствения си глас и вътрешно се сви. Разбира се, че не му вярва. Стана му ясно още, откакто си бе дошла.

— Стига, Джейс. Как може да не знаеш кой е собственият ти баща?

— Той ми каза, че е Майкъл Уейланд. Ние живеехме в имението на Уейланд…

— Звучи логично — каза Мерис. — А името ти? Кое е истинското ти име?

— Ти знаеш истинското ми име.

— Джонатан Кристофър. Знаех, че това е името на сина на Валънтайн. Знаех също, че и Майкъл има син на име Джонатан. Често срещано име сред ловците на сенки — никога не съм намирала нещо странно в това, че имената съвпадат, а колкото до второто име на момчето на Майкъл, никога не съм се интересувала какво е. Но сега не спирам да си задавам въпроси. Какво беше истинското второ име на сина на Майкъл Уейланд? Колко време Валънтайн е планирал това, което в последствие направи? Откога е знаел, че ще убие Майкъл Уейланд…? — тя млъкна и впи поглед в Джейс. — Знаеш ли, никога не си приличал на Майкъл. Но понякога децата не приличат на родителите си. Никога преди не съм се замисляла над това. Ала сега виждам Валънтайн в теб. Начинът, по който ме гледаш. С онази предизвикателност. Не те интересува какво казвам, нали?

Ала него го интересуваше. Просто беше много добър в прикриването на чувствата си.

— Има ли значение дали ме интересува?

Тя остави чашата на масата до себе си. Чашата беше празна.

— Отговаряш на въпроса ми с въпрос, за да ме объркаш, точно както правеше Валънтайн. Трябваше да се досетя.