Касандра Клеър - Град от пепел

— Не съм — процеди през зъби Алек. — Ако не беше казал, че драконовите демони са измрели…

— Казах, че повечето са измрели.

Алек вдигна предупредително пръст.

— Повечето са измрели — каза той, а гласът му трепереше от гняв — но НЕ ВСИЧКИ.

— Добре — каза Джейс. — Просто ще променя текста в учебника по демонология от „повечето са измрели“ на „не всички са измрели за Алек. Той предпочита неговите чудовища да са напълно измрели“. Така доволен ли си?

— Момчета, момчета — каза Изабел, която разглеждаше лицето си в огледалната стена на асансьора. — Не се карайте. — Тя се извърна и слънчево се усмихна. — Добре де, случаят беше малко по-тежък, отколкото очаквахме, но мисля, че беше забавно.

Алек я погледна и поклати глава.

— Как винаги успяваш да останеш чиста?

Изабел сви философски рамене.

— Аз съм си чиста по душа. Това отблъсква всякаква мръсотия.

Джейс така силно се засмя, че тя се обърна към него и гневно го изгледа. Той тикна изцапаните си с кал пръсти пред нея. Ноктите му бяха черни отдолу.

— Мръсен отвътре и отвън.

Изабел понечи да отговори, но асансьорът изскърца и спря.

— Крайно време е това нещо да бъде оправено — каза тя, като бутна вратата. Джейс я последва в коридора, нетърпелив да си вземе горещ душ и да се освободи от оръжията си. Бе убедил своите заварени брат и сестра да дойдат на лов с него, въпреки че и двамата не се чувстваха готови да тръгнат ей така, без Ходж, който винаги им даваше указания и напътствия. Джейс обаче искаше да отвлече вниманието си с някоя битка, да се поразвлече с убиване и да се разсее с раните си. И понеже знаеха, че при всички положения ще отиде, те тръгнаха с него, като минаха през мръсния, пуст тунел на метрото, докато не срещнаха драконовия демон и не го убиха. Както винаги, тримата бяха перфектен екип. Като семейство.

Джейс разкопча якето си и го закачи на една от закачалките на стената. Алек седеше на ниската дървена пейка до него и събуваше калните си ботуши. Тананикаше нещо под носа си, за да се увери Джейс, че не е ядосан. Изабел свали фуркетите от дългата си, тъмна коса, която се разпиля по гърба й.

— Огладнях — каза тя. — Щеше ми се мама да е тук и да ни сготви нещичко.

— По-добре, че я няма — рече Джейс, като разкопчаваше колана с оръжията си. — Вече да се е размрънкала заради килима.

— Прав си — каза един хладен глас и Джейс се извърна, с ръце още на колана, и видя Мерис Лайтууд, застанала на вратата със скръстени ръце. Бе облечена в стегнат черен пътен костюм, а косата й черна като на Изабел, беше сплетена на плитка, стигаща до средата на гърба й. Леденосините й очи се плъзнаха по тримата, подобно на контролни прожектори.

— Мамо! — възкликна Изабел, след като се окопити и се спусна към майка си да я прегърне. Алек се изправи на крака и отиде при тях, като се опитваше да прикрие накуцването си.

Джейс остана на мястото си. В очите на Мерис, когато погледът й се плъзна по него, имаше нещо, което го накара да замръзне на мястото си. Дали бе подразнена от това, което каза? Та той не за първи път се шегуваше с манията й по старите килими…

— Къде е татко? — попита Изабел, като се отдръпна от майка си. — Ами Макс?

Настъпи едва доловима пауза. После Мерис каза:

— Макс е в стаята си. А баща ви, за жалост, още е в Аликанте. Има още малко работа там, която трябва да свърши.

Алек, който по принцип по-добре от сестра си улавяше настроенията, каза подозрително:

— Случило ли се е нещо?

— Позволи ми да те попитам същото. — Гласът на майка му беше дрезгав. — Куцаш ли?

Алек не умееше да лъже. Изабел услужливо се намеси:

— Преследвахме драконов демон в тунела на метрото. Но нищо ни няма.

— А сигурно и великият демон, с който сте се сражавали миналата седмица също нищо не ви е направил?

Тук дори Изабел нямаше какво да каже. Тя погледна към Джейс, който предпочиташе да не го бе правила.

— Това не беше планирано. — Джейс не можеше да се концентрира. Мерис още не го бе поздравила, не беше казала дори едно здравей, а продължаваше да го гледа със сините си, пронизващи очи. Усети свиване под лъжичката, което ставаше все по-неприятно. Тя никога не го бе гледала така преди, каквото и да беше провинението му. — Беше грешка…

— Джейс! — Макс, най-малкият Лайтууд, се шмугна покрай Мерис и се втурна в помещението, без да обръща внимание на протегнатата ръка на майка си. — Вие се върнахте! Всички се върнахте. — Той се завъртя в кръг и се усмихна победоносно на Алек и Изабел. — Стори ми се, че чух асансьора и ето ме.