Касандра Клеър: Принцеса с часовников механизъм

Йорк, 1847 г.

— Страх ме е — каза момиченцето, приседнало на леглото. — Дядо, ще останеш ли с мен?

Алойзиъс Старкуедър издаде нетърпелив звук, докато си придърпваше стол до леглото и сядаше. В действителност нетърпението му беше малко престорено. Приятно му бе, че неговата внучка му имаше такова доверие и често само той бе в състояние да я успокои. Грубоватото му държание никога не я беше смущавало, въпреки деликатната й природа.

— Няма от какво да се страхуваш, Адел — каза той. — Ще видиш.

Тя го погледна с широко отворени очи. Всъщност церемонията по полагането на първата руна би трябвало да се състои в просторния Институт, ала заради крехкото здраве на Адел беше решено да се проведе в безопасността на нейната спалня. Тя седеше на ръба на леглото си с изпънат гръб. Беше облечена в червена церемониална рокля, алена панделка придържаше фината й руса коса. Очите й изглеждаха огромни насред слабичкото й лице, ръцете й бяха съвсем тънички. Всичко у нея беше крехко като порцеланова чаша.

— Какво ще ми направят Мълчаливите братя? — попита тя.

— Дай ми ръката си — рече Алойзиъс в отговор и тя доверчиво му протегна дясната си ръка. Той я завъртя и видя бледосинята плетеница на вените под кожата й. — Ще използват стилитата си — знаеш какво е стили — за да нарисуват един Знак върху теб. Обикновено започват с руната с отвореното око, която вече познаваш от обучението си, но в твоя случай ще започнат с руна за сила.

— Защото аз не съм много силна.

— За да укрепи организма ти.

— Като говежди бульон. — Адел сбърчи нос.

Той се засмя.

— Да се надяваме, че няма да е чак толкова неприятно. Ще усетиш леко убождане, така че трябва да бъдеш смела и да не извикаш. Ловците на сенки не викат от болка. След това убождането ще премине, а ти ще се почувстваш много по-добре и много по-силна. С това церемонията ще приключи и всички ще слезем долу, където ще ни очакват торти с глазура, за да празнуваме.

Адел тропна с пети.

— Тържество!

— Да, тържество. И подаръци. — Той потупа джоба си, където бе скрита малка кутийка, опакована в тънка синя хартия, в която почиваше изящен семеен пръстен. — Тук имам един. Ще го получиш веднага щом приключи церемонията по белязването.

— Никога досега не е имало празненство в моя чест.

— То е, защото ставаш ловец на сенки — каза Алойзиъс. — Знаеш защо това е важно, нали? Първите ти знаци означават, че си нефилим, също като мен, майка ти и баща ти. Означават, че си част от Клейва. Част от воинското ни семейство. Че си различна от всички други и че ги превъзхождаш.

— Че ги превъзхождам — бавно повтори тя.

В този миг вратата на стаята се отвори и двама Мълчаливи братя прекрачиха прага. Алойзиъс видя как в очите на Адел се прокрадна страх. Тя издърпа ръката си от неговата, а той се намръщи — не му беше приятно да вижда боязън у който и да било свой потомък, макар да не можеше да отрече, че братята бяха доста зловещи със своето мълчание и особения начин, по който се движеха, сякаш се рееха над земята. Докато те се приближаваха към леглото на Адел, вратата отново се отвори и родителите й влязоха в стаята: баща й, синът на Алойзиъс, беше облечен в алено бойно облекло; майка й носеше червена рокля, разширяваща се като камбана в кръста, и златна огърлица, на която висеше руна енкели . Те се усмихнаха на дъщеря си, която им отвърна с колеблива усмивка, докато Мълчаливите братя я наобикаляха.

— Адел Лусинда Старкуедър — прозвуча в съзнанието й гласът на един от тях, брат Симон. — Вече си пълнолетна. Време е върху теб да бъде положен първият от знаците на Ангела. Осъзнаваш ли каква чест ти се оказва и ще сториш ли всичко по силите си, за да бъдеш достойна за нея?

Момичето кимна покорно.

— Да.

— И приемаш ли тези знаци на Ангела, които завинаги ще останат върху тялото ти, като напомняне за всичко, което дължиш на Ангела, и за свещения ти дълг към света?

Тя отново кимна покорно. Сърцето на Алойзиъс преливаше от гордост.