Касандра Клеър: Принцеса с часовников механизъм

— Прелестна е! — Шарлот плесна с ръце и се приведе напред с грейнали от възторг очи. — Теса, този цвят толкова ти отива.

Теса се завъртя пред огледалото. Златистите багри придаваха на лицето й цвета, от който тя отчаяно се нуждаеше. Корсетът я пристягаше и оформяше точно там, където бе необходимо, а ангелът с часовников механизъм около шията й я успокояваше със своето тиктакане. Под него висеше нефритеният медальон, който Джем й беше подарил. Тя беше удължила верижката му, за да може да носи и двете украшения едновременно, тъй като просто не бе в състояние да свали някое от тях.

— Не мислите ли, че дантелата идва мъничко в повече?

— Ни най-малко! — Шарлот се поотдръпна назад и несъзнателно положи ръка върху корема си, сякаш за да го предпази. Тя открай време беше прекалено слаба — направо кльощава — за да се нуждае от корсет, а сега, когато очакваше дете, беше започнала да носи полуофициални следобедни рокли, от които приличаше на малка птичка. — Това е сватбеният ти ден, Теса. Какво по-добро извинение да се наконтиш? Само си го представи.

Теса бе прекарала много нощи, правейки точно това. И досега не знаеше къде ще се оженят двамата с Джем, тъй като Съветът все още обсъждаше техния случай. Но когато си представеше сватбата им, в съзнанието й винаги изникваше църква и тя се виждаше как крачи по пътеката в средата, може би уловила под ръка Хенри, без да поглежда нито наляво, нито надясно, вперила очи право напред, към своя годеник, като всяка уважаваща себе си булка. Джем щеше да е в бойно облекло — не онова, в което се биеше наистина, а с кройка на военна униформа и специално ушито за случая: черно със златни ивици на китките и златни руни по яката и биетата.

Щеше да изглежда толкова млад. И двамата бяха толкова млади. Теса знаеше, че не е обичайно булката и младоженецът да са на седемнайсет и осемнайсет години, ала те се надпреварваха с времето.

Времето, което оставаше на Джем.

Тя сложи ръка на шията си и усети познатото тиктакане на ангела с часовников механизъм, чиито крилца одраскаха дланта й. Шивачката я погледна притеснено. Жената беше мундан, не нефилим, но като всички, които служеха на ловците на сенки, притежаваше Зрението.

— Искате ли да махна дантелите, госпожице?

Преди Теса да успее да отговори, откъм вратата се разнесе почукване, последвано от познат глас:

— Джем е. Теса, тук ли си?

Шарлот се изправи в стола си.

— О! Не бива да те види в булчинската рокля!

Теса я зяпна поразена.

— И защо не?

— Традиция на ловците на сенки — смята се за лоша поличба! — Шарлот стана на крака. — Бързо! Скрий се зад гардероба!

— Гардероба? Но…

Теса така и не можа да довърши, изписквайки, когато Шарлот я сграбчи през кръста и я отнесе зад гардероба, както би сторил полицай с някой особено упорито съпротивляващ се престъпник. Щом ръководителката на Института най-сетне я пусна, девойката отупа роклята си и направи физиономия насреща й. След това и двете надникнаха иззад гардероба, а шивачката им хвърли недоумяващ поглед и отиде да отвори вратата.

Посребрената глава на Джем се показа вътре. Изглеждаше разчорлен, а якето му беше изкривено. Очите му обходиха объркано стаята, преди да се спрат върху жените, полускрити зад гардероба.

— Слава богу, че сте тук — каза той. — Нямах представа къде сте се дянали. Гейбриъл Лайтууд е долу и вдига ужасна врява.

— Пиши им, Уил — каза Сесили Херондейл. — Моля те. Само едно писмо.

Уил отметна назад мократа си от пот коса и я изгледа свирепо.

— Стъпи както трябва — каза в отговор, след което посочи с върха на камата си: — Там и там.

Сесили въздъхна и премести крака. Знаеше, че не е заела правилната позиция — правеше го нарочно, за да дразни Уил. Което изобщо не беше трудно. Това поне си спомняше за брат си, когато той беше на дванайсет години. Дори тогава отправеното му предизвикателство да направи нещо — като например да се покатери по стръмния покрив на къщата — винаги завършваше по един и същи начин — с гневен син пламък в очите му, стисната челюст и понякога със счупен крак или ръка.

Разбира се, този Уил, който беше почти възрастен, не бе същият брат, когото тя помнеше от детството си. Беше станал още по-избухлив и затворен в себе си. Беше наследил цялата красота на майка им и упоритостта на баща им… както и, опасяваше се Сесили, склонността му към пороците, макар че за това се досещаше единствено по онова, което си шепнеха останалите обитатели на Института.