Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Мъглата бе гъста, притъпяваше звуците и замъгляваше зрението. Там, където се вдигаше, Уил Херондейл виждаше пред себе улицата, която стръмно се изкачваше нагоре — хлъзгава, мокра и черна от дъжда. Чуваше и гласовете на мъртъвците.

Не всички ловци на сенки можеха да чуват призраците, освен ако самите призраци не го искаха, но Уил бе сред тези, които можеха. Когато наближи старото гробище, гласовете се извисиха в нестроен хор — стенещ и молещ, виещ и ръмжащ. Не бе някакво тихо и спокойно гробищно място и Уил го знаеше, не за пръв път посещаваше „Черепите и костите“, недалеч от Лондонския мост. Опита се колкото може да заглуши гласовете, като присви рамене, така че яката му да покрива ушите, главата му бе наведена, а ситният дъждец мокреше черната му коса.

Входът към гробището бе почти недостъпен: крилата на портата от ковано желязо бяха здраво зазидани във високата каменна стена, така че случайният минувач можеше да види само буренясало парче земя, част от незнайно на кого принадлежаща строителна площадка. Когато Уил доближи портата, от мъглата изникна още нещо, само че не от плът и кръв: огромно бронзово чукало във формата на ръка, пръстите бяха костеливи и съсухрени. Уил изкриви лице в гримаса, протегна ръка, облечена в ръкавица, вдигна чукалото и го остави да падне веднъж, втори, трети път. Глухият му звук отекна в нощта.

От земята зад портата се издигаше мъгла, подобна на пара, и скриваше блещукането на костите, които изпъкваха върху неравния терен. Постепенно мъглата се сгъсти, превръщайки се в зловеща синя светлина. Уил сложи ръце върху решетките; хладината на метала проникна през ръкавиците чак до костите му и той потрепери. Не бе просто обичайният студ. Когато призраците се надигаха, те смучеха енергия от заобикалящите ги, като отнемаха топлината от въздуха край тях. Косата на тила му се изправи и щръкна, когато синята мъгла бавно застина във формата на възрастна жена в дрипава рокля и бяла престилка. Главата й бе приведена.

— Здравей, Мол — каза Уил. — Изглеждаш страхотно тази вечер, ако мога така да се изразя.

Призракът вдигна глава. Старата Моли беше силен дух, един от най-силните, които бе срещал някога. Когато сноп лунна светлина се провря през една от дупките на дрехата й, старицата стана почти прозрачна. Тялото й бе яко, а косата — увита на дебел жълто-сив сноп около едното й рамо. Грубите й зачервени ръце бяха подпрени на хълбоците. Само очите й бяха празни и от дълбините им проблясваха чифт сини пламъци.

— Уилям ’ерондейл — каза тя. — Отново тук? Толкова скоро?

Тя се приближи към портата с плъзгащата се походка, така характерна за призраците. Стъпалата й бяха боси и мръсни, въпреки че нито за миг не бяха докосвали земята.

Уил се облегна на портата.

— Липсваше ми сладкото ти личице.

Тя се ухили, очите й проблеснаха и той зърна черепа под полупрозрачната й кожа. Облаците се бяха скупчили един върху друг на небето и скриваха луната. Уил се запита какво ли бе извършила старицата, за да бъде погребана тук, далеч от осветената земя. Повечето от ридаещите гласове бяха на проститутки, самоубийци и мъртвородени деца, на онези низвергнати мъртъвци, които нямаха право да бъдат погребани в гробището, осветено от църквата. Моли обаче бе успяла да извлече полза от ситуацията, така че може би изобщо не я бе грижа за останалото.

Тя се изкиска.

— Какво искаш тогава, млади ловецо на сенки? Отровата на Малфас? Имам и нокът от демона Моракс, много фино шлифован, отровата на върха му е почти незабележима.

— Не — отвърна Уил. — Не това ми трябва. Трябва ми прах от демона Форей, стрит на дребно.