Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Теса го последва и се озова в дълъг каменен коридор, който се спускаше надолу. Камъкът, от който бяха направени стените, пода и тавана, беше един и същ и това създаваше впечатление, че проходът е изсечен направо в скалата, въпреки че бе гладък, а не грапав. През няколко крачки гореше магическа светлина, в свещници във формата на ръка, подаваща се от стената, с пръсти, стискащи факла.

Вратата на олтара се плъзна отново и се затвори зад тях, а те тръгнаха по коридора. Едва направили няколко крачки и проходът стръмно започна да се спуска надолу. Факлите горяха със синьо-зелен пламък, осветявайки изсечения в скалите мотив — един и същ, повтарящ се отново и отново, на ангел, издигащ се сред пламъци над някакво езеро, държащ в едната си ръка меч и бокал в другата.

Най-накрая стигнаха до две големи сребърни врати. Върху всяка от тях бе издълбан един и същ символ, който Теса бе виждала и преди — четири преплетени букви — К, С, З и К. Джем посочи към символа.

— Означават Клейв, Съвет, Завет и Консул — каза той, преди тя да бе попитала.

— Консулът. Той ли е предводителят на Клейва? Нещо като крал?

— Само че не по рождение като всеки монарх — додаде Уил. — Избира се като президента или премиера.

— А Съветът?

— Ще го видиш съвсем скоро.

И Уил разтвори широко вратата.

Устата на Теса остана отворена; тя побърза да я затвори, съзирайки леко насмешливия поглед на Джем, застанал от дясната й страна. Стаята оттатък вратата бе една от най-големите, които бе виждала някога. Представляваше огромно пространство, увенчано от купол, чийто таван бе изрисуван със звезди и съзвездия. Огромен полилей във формата на ангел с пламтяща факла в ръка се спускаше от най-високата точка на купола. Пространството под него бе оформено като амфитеатър, с дълги, извити скамейки. Уил, Джем и Теса стояха в горната част на поредица от стълби, пресичащи центъра с местата за сядане, три четвърти от които бяха заети. В долната част на стълбите се издигаше подиум, върху който имаше няколко дървени стола с високи облегалки, изглеждащи доста неудобни.

В един от тях бе седнала Шарлот; зад нея бе Хенри, който гледаше стреснато и очевидно бе нервен. Шарлот седеше спокойно, с ръце, отпуснати в скута; само който я познаваше добре би могъл да забележи напрежението в раменете и в свитите й устни.

Пред тях, на нещо като катедра — беше по-широка и по-дълга от обикновена катедра — бе застанал висок мъж с дълга, светла коса и гъста брада; бе широкоплещест и носеше над дрехите си дълга тъмна мантия, като на съдиите, върху ръкавите му проблясваха втъкани в плата руни. На нисък стол близо до него бе седнал възрастен мъж, кестенявата му коса бе прошарена, лицето му бе гладко избръснато, но набраздено от дълбоки бръчки. Мантията му бе тъмносиня, а когато помръднеше ръката си, върху пръстите му заблестяваха скъпоценни камъни. Теса го позна, беше Инквизиторът Уитлоу, с ледения си глас и ледените си очи, който разпитваше свидетелите от името на Клейва.

— Господин Херондейл — каза светлокосият мъж и отправи поглед към Уил, а устните му се извиха в усмивка. — Колко любезно от ваша страна да се присъедините към нас. Както и господин Карстерс. А спътничката ви трябва да е…

— Госпожица Грей — каза Тереза, преди той да е успял да завърши. — Госпожица Тереза Грей от Ню Йорк.

Сред залата се понесе шепот, подобно на отдръпваща се вълна. Тя усети напрежението на Уил, който стоеше до нея, а Джем пое въздух, сякаш щеше да заговори. Да прекъсне Консула , стори й се, че чува някой да казва. Значи това бе консулът Уейланд, предводителят на Клейва. Хвърли бърз поглед към стаята и разпозна няколко лица — Бенедикт Лайтууд, с острия си, наподобяващ човка нос и скована стойка; и сина му, Гейбриъл Лайтууд, със стърчаща във всички посоки коса, който гледаше пред себе си с каменно изражение. Тъмнокосата Лилиан Хайсмит. Дружелюбно гледащия Джордж Пенхалоу и дори огромната леля на Шарлот, Калида, чиято коса бе напластена върху главата й на дебели сиви вълни. Имаше и много други хора, които не познаваше. Сякаш разглеждаше книга с картинки, предназначена да й разкаже за всички хора на земята. Имаше рус ловец на сенки, който приличаше на викинг, мъж с тъмна кожа, сякаш халиф, току-що излязъл от илюстрациите на книгата й „Хиляда и една нощ“, и една индийка във великолепно сари, украсено със сребърни руни. Бе седнала зад друга жена, която бе обърнала глава и гледаше към тях. Бе облечена в елегантна копринена рокля, а лицето й приличаше на това на Джем — същите деликатни и красиви черти, същите очертания на очите и скулите, само че неговите очи и коси бяха сребристи, а нейните — тъмни.