Касандра Клеър - Град на небесен огън

Посегне ли към него смъртен, макар у Бога да е слава, то искрица в повече от огъня небесен става.

Институтът в Лос Анджелис, декември 2007 г.

В деня, в който убиха родителите на Ема Карстерс, времето беше прекрасно.

От друга страна, времето в Лос Анджелис обикновено беше прекрасно. Една ясна зимна утрин родителите и я оставиха в Института сред хълмовете зад магистралата "Пасифик Коуст", гледащи към синия океан. Небесният свод се простираше безоблачен от скалите над "Пасифик Палисеидс" до бреговете на нос Дюм.

Предишната нощ им бяха докладвали за демонска активност в пещерите на плажа в парка „Лео Карило". На семеиство Карстерс беше възложено да проверят получената информация. По-късно Ема щеше да си спомни как майкаи прибира зад ухото си един развян от вятъра кичур, докато предлага да нарисува руна за безстрашие на баща и, и как Джон Карстерс се разсмива и заявява, че не е съвсем сигурен какво му е мнението за тези новоизмислени руни. Бил напълно доволен от онези, които се съдържали в Сивата книга.

Само че по онова време Ема нямаше особено търпение към родителите си — прегърна ги набързо, преди да се отдръпне и да хукне по стълбите на Института, а раницата се люшкаше между раменете й, докато те й махаха за довиждане от двора.

На Ема страшно и харесваше това, че се обучава в Института. Не само че Джулиън, наи-добрият и приятел, живееше там, но винаги, когато прекрачеше прага, имаше чувството, че полита в океана. Институтът беше солидна построика от дърво и камък, която се издигаше в края на дълга, застлана със ситни камъчета алея, лъкатушеща между хълмовете. Всяка стая, всеки етаж гледаше към океана и планините, и небето, ширнали се простори от синьо, зелено и златно. Мечтата на Ема беше да се качи на покрива заедно с Джулс (макар че засега родителите им все успяваха да им попречат), за да проверят дали изгледът се простира чак до пустинята на юг.

Входната врата я познаваше и поддаде леко под допира и. Преддверието и долните етажи на Института бяха пълни с възрастни ловци на сенки, които крачеха напред-назад. Някакво събрание, предположи Ема. Сред тълпата зърна бащата на Джулиън и ръководител на Института — Андрю Блекторн. Тъи като не искаше да я бавят с поздрави, Ема се втурна към съблекалнята на втория етаж, където смени дънките и тениската си с боино облекло — широка тениска, свободно падащи памучни панталони и най-важното от всичко — острието, преметнато през рамо.

Кортана. Името означаваше просто "къс меч", ала за Ема той изобщо не беше къс. Беше дълъг колкото горната част на ръката й — искрящ метал, върху който бяха гравирани думи, от които по гърба и винаги пробягваха тръпки: "Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоаиоз и Дюрендал". Баща и беше обяснил какво означава това, когато за първи път сложи меча в десетгодишните й ръце.

— Можеш да го използваш за тренировки, докато навършиш осемнаисет години, когато ще стане твои — беше и казал Джон Карстерс, усмихваики и се, докато тя прокарваше пръсти по гравираните думи. — Разбираш ли какво означава това?

Тя беше поклатила глава. "Стомана" разбираше, но не и "закалка". Знаеше, че думата означава "гняв"*, нещо, което баща и откраи време я предупреждаваше да държи под контрол. Но какво общо имаше това с един меч?

* Английската дума има и двете значения. — Бел. прев.

— Чувала си за семеиство Уеиланд — продължил беше той. — Преди Железните сестри да започнат да изработват всички остриета за ловците на сенки, те били прочути маистори на оръжия. Уеиланд Ковача изработил Екскалибур и Жоаиоз, мечовете на Артур и Ланселот, както и Дюрендал — оръжието на героя Роланд. Пак те изработили и този меч, от същата стомана. Всяка стомана трябва да бъде закалена — подложена на огромна горещина, почти достатъчна, за да я разтопи… така че да я направи по-силна. — Баща и я беше целунал по върха на главата. — Родът Карстерс поколения наред се бие с този меч. Надписът ни напомня, че ловците на сенки са оръжията на Ангела. Закалят ли ни в огън — ставаме по-силни. Когато страдаме, оцеляваме.