Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— Само кафе, моля.

Сервитьорката вдигна изписаната си с молив вежда.

— Не искате ли да хапнете нещо? — попита тя. Акцентът й беше силен, стойката — разочарована.

Саймън Люис не я винеше — тя вероятно се надяваше на голям бакшиш, не на това, което щеше да получи за чаша кафе. Той обаче не беше виновен, че вампирите не ядяха. Понякога в ресторантите си поръчваше храна, само за да запази илюзията за нормалност, но късно във вторник вечерта, когато във „Веселка“ вече почти нямаше клиенти, не си заслужаваше да си прави труда.

— Само кафе.

Сервитьорката сви рамене, взе ламинираното меню и отиде да предаде поръчката му. Саймън се облегна на твърдия пластмасов стол и се огледа. „Веселка“, ресторант на ъгъла на Девета улица и Второ Авеню, беше едно от любимите му места в Долен Ийст Сайд — старо квартално заведение с черно-бели стенописи, където ти позволяваха да седиш цял ден, стига да си поръчваш кафе през около половин час. Тук сервираха и някога любимите му вегетариански пирожки и борш, но тези дни бяха вече зад гърба му.

Беше средата на октомври и тъкмо бяха извадили украсата за Хелоуин — паянтова табела с надпис: „Номер или борш!“ и картонена фигура на вампир с име граф Пирожкула. Едно време двамата с Клеъри смятаха, че празничната украса е ужасно смешна, но Саймън вече не намираше фалшивите зъби и черната пелерина на графа за забавни.

Саймън погледна към прозореца. Беше ясна нощ и вятърът разпръскваше листата по Второ Авеню като шепа хвърлени конфети. Едно момиче вървеше по улицата, момиче с късо, стегнато с колан палто и дълга черна коса, която се вееше на вятъра. Хората се обръщаха след нея, когато минаваше покрай тях. Някога и Саймън се беше обръщал след момичета като нея, питайки се къде ли отиват и с кого ли имат среща. Не и с някой като него — в това той беше сигурен.

Това момиче обаче правеше изключение. Звънчето на входната врата звънна, когато Изабел Лайтууд я отвори и влезе. Тя видя Саймън, усмихна се и тръгна към него, събличайки палтото си и провесвайки го на черния стол, преди да седне. Под палтото беше, както казваше Клеъри, с „типичното за Изабел облекло“ — тясна, къса рокля от кадифе, мрежести чорапи и ботуши. В левия й ботуш имаше затъкнат нож, който Саймън знаеше, че само той може да види; и все пак всички в заведението я зяпаха, докато тя сядаше и отмяташе косата си назад. Изабел привличаше внимание, подобно на имплодираща звезда.

Красивата Изабел Лайтууд. Когато Саймън се запозна с нея, беше заключил, че едва ли ще има време за момче като него. Оказа се, че е почти прав. Изабел харесваше главно момчета, които родителите й не одобряваха, а това в нейния свят означаваше долноземци — елфи, върколаци и вампири. Те излизаха от около месец-два и това още го удивляваше, въпреки че връзката им се ограничаваше най-вече до нередовни срещи като тази. Той не можеше да спре да се чуди дали щяха да са заедно, ако не се беше превърнал във вампир и ако целият му живот не се беше променил! Тя тикна кичур коса зад ухото си, усмивката й беше поразителна.

— Изглеждаш добре.

Саймън хвърли поглед към огледалната повърхност на прозореца на заведението. Откакто бяха започнали да се срещат, влиянието на Изабел върху облеклото му ясно си личеше. Беше го накарала да изхвърли суичърите, да носи кожени якета и да замени маратонките с дизайнерски ботуши. Които, между другото, струваха триста долара чифта. Беше си пуснал и дълга коса, която сега падаше над очите му и скриваше челото, но това беше по необходимост, не заради Изабел.

Клеъри се беше подиграла на новия му външен вид, но пък тя намираше всичко в любовния му живот за абсурдно. Не можеше да повярва, че връзката им с Изабел е сериозна. Разбира се, не можеше да повярва и че в същото време има също толкова сериозна връзка и с Мая Робъртс — тяхна приятелка, която случайно беше върколак. А и през ум не можеше да й мине, че Саймън не е казал на нито една от тях за другата.

Саймън не беше много сигурен как се случи всичко. Мая обичаше да му ходи на гости заради ексбокса му (в изоставения полицейски участък, където живееше глутницата, нямаха компютърни игри) и чак на третия или четвъртия път се беше навела и го беше целунала за довиждане, преди да си тръгне. На него му беше харесало и се бе обадил на Клеъри да я попита трябва ли да каже на Изабел. „Първо реши какво означава за теб връзката ти с Изабел“, беше казала тя, „После й кажи.“