Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— Според Рафаел, да — отвърна Саймън. — Нямам причина да мисля противното. — Хвана китката й и я дръпна от лицето си. — Няма да пострадам, Изабел.

Тя въздъхна.

— От всичко, което досега съм научила, бих казала, че идеята не е добра.

Саймън стисна ръката й.

— Стига. Любопитно ти е какво иска Рафаел, нали?

Изабел потупа ръката му и се облегна назад.

— Разкажи ми всичко, когато се върнеш. Обади се първо на мен.

— Добре — Саймън се изправи и закопча якето си. — Направи ми една услуга. По-скоро две.

Тя го погледна предпазливо и развеселено.

— Казвай.

— Клеъри каза, че довечера ще тренира в Института. Ако се засечете, не й споменавай къде съм. Ще се разтревожи без причина.

Изабел завъртя очи.

— Добре. А втората?

Саймън се наведе и я целуна по бузата.

— Опитай борша, преди да си тръгнеш. Фантастичен е.

Господин Уокър и господин Арчър не бяха най-приятната компания. Те поведоха Саймън мълчешком през улиците на Долен Ийст Сайд като се плъзгаха странно и поддържаха разстояние от няколко крачки пред него. Ставаше късно, но тротоарите на града бяха пълни с хора — връщаха се от втора смяна, бързаха към къщи след вечеря, навели глави и вдигнали яки срещу пронизващия студен вятър. По бордюра на улица „Сейнт Маркс Плейс“ имаше наредени сергии, на които се продаваше всичко: от евтини чорапи до рисувани с молив скици на Ню Йорк и пръчици с аромат на сандалово дърво. Листата хрущяха под обувките по паважа като изсъхнали кости. Въздухът миришеше на изгорели газове и сандалово дърво, усещаше се и мирисът на човешки същества — на кожа и кръв.

Стомахът на Саймън се сви. Опитваше се да държи достатъчно бутилки животинска кръв в стаята си (имаше малък хладилник в задната част на гардероба, за който майка му не знаеше), за да не огладнява никога. Кръвта беше отвратителна. Мислеше, че ще свикне с нея, че дори ще започне да копнее за нея, но, макар и кръвта да засищаше спазмите от глад, не можеше да й се наслади, както някога се наслаждаваше на шоколада или на вегетарианските буритос, или на кафето със сметана. Оставаше си кръв.

Да си гладен обаче беше по-лошо. Когато беше гладен долавяше миризмата на неща, които не искаше да помирисва — солта по кожата, презрелия сладък мирис на кръв, процеждаща се през порите на непознати. Караше го да се чувства гладен и объркан. И извратен. Той се прегърби, пъхна юмруци в джобовете на якето си и се опита да диша през устата.

Свиха по Трето Авеню и спряха пред ресторант, на чиято табела пишеше: „РЕСТОРАНТ ОБИТЕЛ. Градината е отворена целогодишно.“ Саймън премигна срещу нея.

— Какво правим тук?

— Това е мястото на срещата, което господарят ни избра — гласът на господин Уокър беше безизразен.

— Хм. — Саймън беше объркан. — Мислех, че стилът на Рафаел е по-… знаете. Че свиква срещи на покрива на неосветена катедрала или в някоя пълна с кости крипта. Никога не съм предполагал, че си пада по модерни ресторанти.

И двамата ратаи впиха погледи в него.

— Проблем ли има, Дневен вампире? — попита господин Арчър накрая.

Саймън имаше чувството, че му се карат.

— Не. Няма проблем.

Отвътре ресторантът беше тъмен, край стената обикаляше бар с мраморен плот. Нито сервитьор, нито някой друг ги приближи, докато си проправяха път през залата към една врата в дъното, през която излязоха в градината.

Много ресторанти в Ню Йорк разполагаха с открити градини, но малко от тях бяха отворени по това време на годината. Градината се намираше между няколко сгради. По стените имаше приличащи на фотографии рисунки на италиански градини, пълни с цветя. Дърветата, листата, на които бяха станали златни и тъмночервени, бяха украсени с бели лампички, а пръснатите сред масите отоплителни лампи хвърляха червеникави отблясъци. Малък фонтан ромонеше в центъра на градината.

Само една маса беше заета, при това не от Рафаел. Слаба жена с шапка с широка периферия седеше на маса близо до стената. Докато Саймън гледаше объркано, тя вдигна ръка и му махна. Той се обърна и погледна зад гърба си; там, разбира се, нямаше никого. Уокър и Арчър отново се раздвижиха. Изумен, Саймън ги последва през градината и спря на няколко крачки от мястото, където седеше жената.

Уокър се поклони ниско.

— Господарю — каза той.

Жената се усмихна.

— Уокър. И Арчър. Много добре. Благодаря, че ми доведохте Саймън.

— Чакайте малко — Саймън местеше поглед между жената и двамата ратаи. — Вие не сте Рафаел.