Касандра Клеър - Град на паднали ангели

— Рафаел — каза Саймън мрачно. — Напоследък обаче не кипя от желание да съм с него, казвам ти.

— Да, това отминава, когато се превърнеш във вампир. Само ратаите боготворят господарите си и не могат да не им се подчинят. Не разбираш ли? Когато се върна в „Дюмон“, кланът на Рафаел изпи кръвта ти, ти умря и после стана вампир. Ако обаче не бяха източили кръвта ти, ако вместо това ти бяха дали още вампирска кръв, в крайна сметка щеше да се превърнеш в ратай.

— Всичко това е много интересно — каза Саймън, — но не обяснява защо са се втренчили в нас.

Изабел погледна към тях.

— Втренчили са се в теб. Може би господарят им е умрял и търсят друг вампир, който да ги приеме. Можеш да се сдобиеш с домашни животинки — тя се усмихна.

— Или пък са дошли заради курабийките.

— Ратаите не ядат храна. Живеят от вампирска и животинска кръв. Така са в постоянна летаргия. Не са безсмъртни, но остаряват много бавно.

— Жалко — каза Саймън, оглеждайки ги, — че очевидно външността им се променя.

Изабел се изправи на стола си.

— Дошли са тук сами. Предполагам ще разберем какво искат.

Хората ратаи се движеха сякаш бяха на колела. Те не крачеха, а се плъзгаха напред безшумно. Отне им само секунди да прекосят заведението. Когато стигнаха до масата на Саймън, Изабел вече беше извадила острата малка кама от ботуша си. Сега тя лежеше на масата и блестеше на флуоресцентното осветление в заведението. Беше от тъмно, тежко сребро, с прогорени кръстове от двете страни на дръжката. На повечето оръжия срещу вампири имаше кръстове, защото, помисли си Саймън, сигурно повечето вампири някога са били християни. На кого да му хрумне, че човек би извлякъл повече изгода от по-непопулярните религии?

— Достатъчно близо сте — каза Изабел, когато двамата ратаи спряха до масата; пръстите й бяха на сантиметри от камата. — Казвайте какъв ви е проблемът, вие, двамата.

— Ловец на сенки — проговори създанието вляво със съскащ шепот. — Не знаехме за теб в така създалото се положение.

Изящната вежда на Изабел се вдигна.

— За какво положение става въпрос?

Вторият ратай посочи с дългия си сив пръст Саймън. Нокътят на пръста беше пожълтял и заострен.

— Имаме работа с Дневния вампир.

— Не, нямате — каза Саймън. — Нямам представа кои сте. За пръв път ви виждам.

— Аз съм господин Уокър — каза първото създание. — До мен е господин Арчър. Ние служим на най-силния вампир в Ню Йорк Сити. Главата на великия Манхатънски клан.

— Рафаел Сантяго — каза Изабел. — В случай, че не знаете, Саймън не принадлежи към никой клан. Той е свободен агент.

Господин Уокър пусна тънка усмивка.

— Господарят ми се надява това положение да се промени.

Саймън срещна погледа на Изабел от другата страна на масата. Тя сви рамене.

— Рафаел не ти ли каза да стоиш далеч от клана му?

— Може да е променил мнението си — предположи Саймън. — Знаеш какъв е. Емоционален. Непостоянен.

— Не, не знам. Не съм го виждала от онзи път, когато заплаших да го убия със свещника. Той го прие много добре. Дори не трепна.

— Фантастично — каза Саймън. Двамата ратаи го зяпаха. Очите им бяха много светлосиви, като цвета на мръсен сняг. — Ако Рафаел ме иска в клана си, то е защото му трябвам за нещо. Можете да ми кажете за какво става въпрос.

— Не сме посветени в плановете на господаря — каза господин Арчър високомерно.

— Тогава няма да стане — каза Саймън. — Няма да дойда.

— Ако откажете да дойдете с нас, сме упълномощени да използваме сила, за да ви заведем — каза господин Уокър.

Камата сякаш сама скочи в ръката на Изабел — тя изобщо не помръдна, а вече я държеше. Завъртя я леко.

— На ваше място не бих посмяла.

Господин Арчър оголи зъби срещу нея.

— Откога децата на Ангела са телохранители на презрените долноземци? Мислех, че сте над тези неща, Изабел Лайтууд.

— Аз не съм му бодигард — каза Изабел. — Аз съм му гадже. Което ми дава правото да ви сритам задниците, ако го закачите. Това е всичко.

Гадже? Саймън беше толкова шашнат, че я погледна слисано. Тя обаче гледаше двамата ратаи, тъмните й очи святкаха. От една страна не мислеше, че Изабел възприема себе си като негово „гадже“. От друга страна това беше показателно, колко странен беше станал животът му — че именно тази вечер изказването на Изабел го порази най-много, а не фактът, че го викат на среща с най-силния вампир в Ню Йорк.

— Господарят ми — каза господин Уокър с тон, който вероятно смяташе за успокоителен, — иска да отправи предложение на Дневния вампир…