Касандра Клеър - Град на паднали ангели

Това се оказа лош съвет. Беше минал месец, а още не беше сигурен какво означава за него връзката му с Изабел и затова не й беше казал нищо. А колкото повече време минаваше, толкова по-неуместна му се струваше идеята да й каже. Засега успяваше да се справи. Изабел и Мая не бяха близки и рядко се виждаха. За негово съжаление това щеше да се промени. Майката на Клеъри и дългогодишният й приятел Люк щяха да се женят след няколко седмици, и Изабел и Мая бяха поканени на сватбата — перспектива, която за Саймън беше по-ужасяваща от идеята разгневена тълпа ловци на вампири да го гони по улиците на Ню Йорк.

— Така — каза Изабел и го изтръгна от мислите му. — Защо тук, а не в „При Таки“? Там сервират кръв.

Саймън потръпна от силата на гласа й. Изабел изобщо не се криеше. За щастие явно никой не ги подслушваше; нито дори сервитьорката, която се върна, тресна чашата с кафе пред Саймън, погледна Изи и си тръгна, без дори да вземе поръчката й.

— Тук ми харесва — отвърна Саймън. — С Клеъри обичахме да идваме, докато тя ходеше на уроци при Тиш. Правят страхотен борш и пирожки. Много вкусни пирожки със сирене. А и е отворено през цялата нощ.

Изабел обаче не го слушаше. Тя се беше втренчила зад рамото му.

— Какво е това?

Саймън проследи погледа й.

— Това е граф Пирожкула.

— Граф Пирожкула?

Саймън сви рамене.

— Украса за Хелоуин. Граф Пирожкула е за децата. Нещо като граф Шокула или графа от „Улица Сезам“ — той се усмихна на празния й поглед. — Сещаш се. Той учи децата да броят.

Изабел клатеше глава.

— Има телевизионно предаване, в което вампир учи децата да броят?

— Щеше да разбереш, ако го беше гледала — промърмори Саймън.

— Митологията би могла да обясни това — каза Изабел, превключвайки в режим а ла ловец на сенки. — Според някои легенди вампирите са маниаци на тема броене. Ако например разпилееш ориз пред тях, те ще спрат каквото и да правят, за да преброят и последното зрънце. Това не е истина, разбира се, не повече, отколкото онова с чесъна. А и не е работа на вампирите да учат децата. Вампирите са страховити.

— Благодаря — каза Саймън. — Това е шега, Изабел. Той е граф. Графът обича реда, значи и броенето. Разбираш ли? „Днес какво яде графът, деца? Една шоколадова бисквитка, две шоколадови бисквитки, три шоколадови бисквитки…“

Нахлу студен въздух, когато вратата се отвори и влезе нов клиент. Изабел потръпна и протегна ръка към черния си копринен шал.

— Не е реалистично.

— Ти какво предлагаш? „Днес какво яде графът, деца? Един безпомощен селянин, двама безпомощни селяни, трима безпомощни селяни…“

— Ш-ш-шт — Изабел беше завързала шала около врата си и се наведе напред, като постави ръка върху китката на Саймън. Големите й черни очи изведнъж оживяха — както когато преследваше демони или когато смяташе да преследва демони. — Погледни.

Саймън проследи погледа й. Двама мъже стояха пред витрината със сладкиши: кейкове с дебела глазура, чинии с кифлички и бутерки със сладко. Нито един от двамата обаче не изглеждаше да се интересува от храната. И двамата бяха ниски и толкова болезнено мършави, че скулите на безцветните им лица стърчаха. И двамата имаха оредели сиви коси и светлосиви очи, бяха облечени с тъмносиви палта с колан, които стигаха до пода.

— Така — каза Изабел. — Какво мислиш, че са?

Саймън им хвърли бърз поглед. И двамата се втренчиха в него, очите им бяха без мигли и приличаха на дупки.

— Приличат ми на зли градински гноми.

— Това са хора ратаи — изсъска Изабел. — Служат на някой вампир.

— „Служат“ в смисъл…?

Тя изсумтя нетърпеливо.

— В името на Ангела, не знаеш нищо за твоя вид, нали? Изобщо дори знаеш ли как се става вампир?

— Ами, ако една майка вампир и един татко вампир много се обичат…

Изабел направи гримаса.

— Добре. Знаеш, че не е нужно един вампир да прави секс, за да има деца, но на бас, че не знаеш как точно става.

— Знам — каза Саймън. — Вампир съм, защото пих от кръвта на Рафаел, преди да умра. Пиене на кръв плюс смърт равно на вампир.

— Не съвсем — каза Изабел. — Вампир си, защото пи от кръвта на Рафаел, после те ухапаха други вампири и после умря. Трябва да те ухапят в някакъв момент.

— Защо?

— Слюнката на вампирите има някои… свойства. Трансформиращи свойства.

— Ясно — каза Саймън.

— Не ми говори така. Ти си този с вълшебната слюнка. Вампирите си отглеждат хора и се хранят от тях, когато няма друга кръв. Нещо като ходещи закусвални. — Изи говореше с отвращение. — Човек би помислил, че ратаите са слаби заради постоянната загуба на кръв, но слюнката на вампира има лековити свойства. Увеличава броя на червените кръвни телца, прави ги по-силни и здрави, и те живеят по-дълго. Затова не е против Закона един вампир да се храни с хора. Той всъщност не ги наранява. Разбира се, от време на време някой вампир решава, че иска не само да похапне, а че иска ратай. И тогава започва да храни ухапаните от него хора с малки количества вампирска кръв, за да бъдат те по-хрисими и свързани с господаря си. Ратаите боготворят господарите си и обожават да им служат. Искат да са около него. Както когато ти отиде в „Дюмон“. Беше привлечен от вампира, чиято кръв беше поел.