Касандра Клеър: Град от кости

— Нещо ме будалкаш — каза охранителят, като скръсти ръце пред яките си гърди. Той впи изпитателен поглед в момчето, облечено в червено яке със закопчан догоре цип, и поклати бръснатата си глава. — Не може да влезеш с това нещо вътре.

Петдесетината тийнейджъри на опашката пред клуб „Пандемониум“ се наведоха напред, за да доловят разговора. Трябваше дълго да се чака, за да се влезе в клуба, разрешен за малолетни, особено в събота, а на опашката не беше кой знае колко интересно. Охранителите бяха строги и мигом се нахвърляха срещу всеки, който им изглеждаше потенциален смутител на реда. Петнайсетгодишната Клеъри Фрей, която беше на опашката с най-добрия си приятел Саймън, също се наведе напред, надявайки се да стане свидетел на нещо интересно.

— Стига де. — Момчето вдигна предмета над главата си. Изглеждаше като дървен кол, заострен в единия си край. — Това е част от костюма ми.

Охранителят повдигна вежда.

— Що за костюм е това?

Момчето стисна зъби. Според Клеъри то си изглеждаше съвсем нормално за „Пандемониум“. Косата му беше боядисана в електриковосиньо и стърчеше на всички посоки като пипалата на уплашен октопод, но нямаше и следа от сложни татуировки по лицето или големи метални джунджурийки по ушите или устните му.

— Аз съм ловец на вампири. — Той натисна пръчката. Тя се огъна така лесно, сякаш беше стръкче трева. — Това е имитация. Гумена е. Виждаш ли?

Клеъри забеляза, че очите на момчето бяха твърде големи и зелени: нещо средно между цвят на антифриз и на пролетна трева. Най-вероятно носеше цветни контактни лещи.

Охранителят сви рамене, видимо отегчен.

— Както и да е. Влизай.

Момчето се шмугна покрай него, бърз като змиорка. На Клеъри й харесаха изправените му рамене, начинът, по който отмяташе тъмната си коса, докато ходеше. Би го определила с думата, която майка й обичаше да използва — безгрижен .

— Намираш го за сладък — каза Саймън с нотка на примирение. — Нали?

Клеъри го сръга с лакът в ребрата, но не отговори.

Вътре в клуба беше задимено и задушно. Цветните светлини танцуваха над дансинга, превръщайки го в многоцветен вълшебен свят, обагрен в синьо и наситено зелено, яркорозово и златисто.

Момчето с червеното яке поглаждаше острия като копие кол, а на устните му играеше ленива усмивка. Колко лесно беше — малко магически прах и мина за безобиден. После още малко магически прах върху очите и в момента в който охранителят го погледна, веднага го пусна. Може би щеше да го пусне и без целия този цирк, но това си беше част от удоволствието — да се забавляваш с мундитата, правейки всичко това явно, току пред очите им, и наслаждавайки се на овчите им физиономии.

Не че хората за нищо не ставаха. Зелените очи на момчето се плъзнаха по дансинга, където изящни крака в коприна и черна кожа ту се появяваха, ту се скриваха сред стълбовете дим, носейки се във вихъра на танца. Момичетата отмятаха дългите си коси, момчетата поклащаха обутите си в кожа бедра, а голобрадите им лица лъщяха от пот. Те буквално кипяха от жизненост и така преливаха от енергия, че свят му се завиваше. Той сви презрително устни. Те не подозираха какви късметлии са. Не знаеха какво е да вегетираш в света на мъртвите, където слънцето виси уморено на небето като изгорял въглен. Техният живот гореше силно като пламък на свещ и… можеше лесно да бъде угасен.

Той стисна по-здраво кола, който носеше, и запристъпва към дансинга, но в това време едно момиче започна да се провира сред множеството танцуващи и тръгна към него. Той я погледна изпитателно. Беше твърде хубава, за да бъде човек — дълга коса, почти мастиленочерна, тъмни шоколадови очи. С дълга до земята бяла рокля, каквито са носели жените в по-младите години на света. По изящните й ръце се виеха дантелени ръкави. На шията й висеше плътна сребърна верижка с тъмночервена висулка, голяма колкото бебешко юмруче. Той само присви очи, за да се увери, че не сънува — беше истинска. Устата му се напълни със слюнка, докато тя се приближаваше към него. Енергията бликаше от нея, подобно на кръв от рана. Докато минаваше покрай него, тя му се усмихна и му намигна приканващо. Той тръгна след нея, като усещаше по устните си невидимото пърхане на смъртта й.