Касандра Клеър - Град от кости

Клеъри забави танца си и се втренчи в тях. Не успя да види много, освен че фигурите бяха момчета, високи и облечени в черно. Не можеше да каже защо й се е сторило, че те преследват другото момче, но беше сигурна в това. Позна го по начина, по който те вървяха след него, по изострената им бдителност, по дебнещите им движения. В гърдите й бавно се надигна мрачно предчувствие.

— Между другото — добави Саймън. — Исках да ти кажа, че напоследък се обличам в женски дрехи. А също и че спя с майка ти. Мисля, че трябва да го знаеш.

Момичето беше отишло до стената и сега отваряше вратата с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН. Тя се обърна и кимна на момчето със синята коса, след което двамата се плъзнаха през вратата — не че видяното беше необичайно за Клеъри, усамотяване на двойки в тъмните ъгли на клуба. Подозрителното тук идваше от факта, че двойката биваше следена.

Тя се повдигна на пръсти, като се мъчеше да погледне над тълпата на дансинга. Двете момчета бяха спрели до вратата и сякаш се съвещаваха един с друг. Доколкото успя да види, единият от тях беше рус, а другият — тъмнокос. Русият бръкна в якето си и извади оттам нещо дълго и остро, което проблесна под мигащите светлини. Нож.

— Саймън! — извика Клеъри и сграбчи ръката му.

— Какво? — Саймън погледна стъписано. — Аз не спя наистина с майка ти, да знаеш. Просто исках да привлека вниманието ти. Не че майка ти не е изключително привлекателна жена за възрастта си.

— Виждаш ли ей онези момчета? — Тя рязко посочи с ръка, като за малко не блъсна едно чернокожо момиче, което танцуваше наблизо. Момичето я погледна унищожително. — Съжалявам, съжалявам! — Клеъри се обърна към Саймън. — Виждаш ли ей онези двете момчета там? До вратата?

Саймън хвърли бегъл поглед и сви рамене.

— Нищо не виждам.

— Онези двамата, те проследиха момчето със синята коса…

— Онова, което ти се стори симпатично ли?

— Да, но не това е най-важно сега. Русият извади нож.

— Сигурна ли си? — Саймън се взря по-внимателно, като клатеше глава. — Пак не виждам нищо.

— Сигурна съм.

Внезапно Саймън изправи рамене.

— Ще повикам някой от охраната. Ти стой тук. — Той се отдалечи, като си проправяше път през тълпата.

Клеъри се обърна точно навреме, за да види как русото момче се промъква през забранения вход, а приятелят му го следва по петите. Тя се огледа наоколо — Саймън все още се опитваше да прекоси дансинга, но май без особен успех. Дори и сега да извикаше, никой не би я чул, а докато Саймън се върне, вече можеше да се е случило нещо ужасно. Клеъри яростно захапа долната си устна и започна да се провира сред тълпата.

— Как се казваш?

Тя се обърна и се усмихна. В складовото помещение се спускаше бледа светлина през високите прозорци с решетки, покрити с мръсотия. Снопове електрически кабели бяха пръснати по пода покарай парчета от огледални топки и захвърлени кутии боя.

— Изабел — каза тя.

— Хубаво име. — Той тръгна към нея, като стъпваше внимателно сред жиците, да не би някоя от тях да е под напрежение. В мъждивата светлина тя изглеждаше полуневидима, прозрачна, увита в бяло като ангел. Би било удоволствие да превърнеш този ангел в паднал… — Никога се съм те виждал тук преди.

— Питаш ме дали идвам често тук? — Тя се изкиска, като закриваше устата си с ръка. На китката й имаше най-различни гривни, които стигаха чак до маншета на ръкава й — тогава, както се приближаваше към него, той видя, че това съвсем не бяха гривни, а шарки по кожата й, форми от виещи се линии.

Той се вцепени.

— Ти…

Не успя да довърши. Тя пристъпи с бързината на мълния и го удари в гърдите, като замахна към него с разперена ръка, което щеше да го убие на място, ако беше човек. Той залитна назад, а в ръката й се появи нещо като камшик, който се виеше и блестеше като злато и с който тя го удари ниско, като го уви около глезените му и така го накара да загуби равновесие. Той падна, гърчейки се на земята, острият метал се беше впил дълбоко в кожата му. Тя се засмя, изправена над него, и в този миг той разбра очевидното . Никое човешко момиче не би носило рокля като тази. Такава, че да покрива кожата й — цялата й кожа.

Изабел рязко издърпа камшика и го прибра. Усмивката й блестеше като отровно питие.

— Ваш е, момчета.

Зад него се чу тих смях, някакви ръце го сграбчиха, изправиха го, бутнаха го към една бетонна колона, той усети студа на камъка по гърба си. Ръцете му бяха издърпани назад, китките му бяха вързани с множество златни жици. Докато той се мъчеше да се освободи, някой заобиколи бетонната колона и застана в полезрението му. Едно момче, младо като Изабел и също толкова хубаво. Светлокафявите му очи блестяха като късчета кехлибар.