Касандра Клеър - Град от кости

— Най-после ни огря. — Саймън дръпна силно вратата на таксито и се плъзна върху задната седалка. Клеъри го последва, вдишвайки познатия мирис на цигарен дим, кожа и лак за коса, характерен за нюйоркските таксита. — Към Бруклин, моля — каза Саймън на таксиджията, след което се обърна към Клеъри. — Виж, знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен, нали?

Клеъри миг се поколеба, после кимна.

— Разбира се, Саймън — каза тя. — Знам, че мога.

Тя затвори вратата на колата зад себе си и таксито потъна в нощта.

Принцът на мрака яздеше черния си жребец, а самуреното му наметало се вееше зад него. Златна диадема пристягаше русите му къдри, красивото му лице беше студено, по него бе изписана готовност да се сражава, а…

— А ръката му прилича на патладжан — промърмори раздразнено на себе си Клеъри. Рисунката просто не й се получаваше. Тя скъса с въздишка още един лист от скицника си, смачка го и го запрати в оранжевата стена на спалнята си. Подът беше покрит с нахвърляни топки смачкана хартия — сигурен знак, че творческото вдъхновение не бе я споходило по начина, по който й се искаше. Как не можеше да прилича поне мъничко на майка си. Всичко, което Джослин Фрей начертаеше, нарисуваше или скицираше, беше красиво и сякаш създадено без никакви усилия.

Клеъри дръпна слушалките от ушите си, прекъсвайки по средата песента на Степинг Рейзър, и потърка болящите я слепоочия. Беше й се сторило, че високото, пронизително звънене на телефона оглася целия апартамент. Тя хвърли скицника на леглото, скочи на крака и изтича в трапезарията, където червеният ретро телефон бе поставен на масата близо до вратата.

— Клариса Фрей ли е? — Гласът от другата страна на линията звучеше познато, но в първия момент тя не можа да се сети кой е.

Клеъри въртеше нервно шнура на телефона между пръстите си.

— Даааа?

— Здрасти, аз съм един от снощните хулигани с нож, които видя в „Пандемониум“. Ами, боя се, че направих лошо впечатление, и се надявах да ми дадеш шанс да поправя нещата…

— САЙМЪН — изкрещя Клеъри и отмести телефона от ухото си, докато той се смееше отсреща. — Никак не е смешно!

— Разбира се, че е. Само че ти не улавяш смешното.

— Глупак — въздъхна Клеъри, като отново се облегна на стената. — Нямаше да се смееш, ако беше тук, когато се прибрах снощи у дома.

— Защо?

— Майка ми. Никак не беше доволна, че закъснях. Беше откачила. Не мога да ти опиша.

— Какво? Не сме виновни, че попаднахме в задръстване! — запротестира Саймън. Той беше най-малкият от трите деца в семейството си и имаше изострено чувство за семейна несправедливост.

— Е, да, ама иди, че й обяснявай. Била съм я разочаровала, не очаквала това от мен, накарала съм я да се тревожи, бла-бла-бла. Тровела съм живота й — каза Клеъри, като цитираше дословно майка си с леко прокрадващо се чувство на вина.

— Наказана ли си да не излизаш? — попита Саймън, като също леко повиши тон. Клеъри долови тихо буботене на гласове около него, хората говореха един през друг.

— Още не знам — каза тя. — Мама излезе с Люк тази сутрин и още не са се прибрали. Всъщност ти къде си? У Ерик ли?

— Да, току-що приключихме с репетицията. — Зад Саймън се чу удряне на цимбали. Клеъри трепна. — Тази вечер Ерик ще има литературно четене в „Хайър Граундс“ — продължи Саймън, като имаше предвид местното заведение зад ъгъла, в което понякога вечерно време имаше жива музика. — Цялата група ще отиде да му окаже подкрепата си. Искаш ли да дойдеш?

— Да, добре. — Клеъри млъкна, като дърпаше неспокойно кабела на телефона. — Чакай, не.

— Ей, момчета, ще спрете ли най-после? — извика Саймън, заглъхналият му глас показа на Клеъри, че той бе отдалечил слушалката от ухото си. След секунда той отново заговори в слушалката, като звучеше малко тревожно. — Това да ли беше, или не?

— Не знам — Клеъри прехапа устни. — Мама още ми е сърдита за снощи. Не съм сигурна, че искам да я моля за нещо. Ако ще си навличам неприятности, то не бих искала да е заради тъпата поезия на Ерик.

— Стига де, не е толкова зле — рече Саймън. С Ерик живееха врата до врата и се познаваха, откакто се помнеха. Не бяха толкова близки, колкото с Клеъри, но в началото на втори курс си направиха рок група заедно с Мат и Кърк, приятелите на Ерик. Събираха се всяка събота да свирят в гаража на родителите на Ерик. — Пък и това не е кой знае какво — допълни Саймън. — Поетическа вечер през пет пресечки от вас не е като да те поканя на оргия в Хобоукън. Ако иска, може и майка ти да дойде.