Касандра Клеър - Град от кости

— Знам, че звучи налудничаво — отбеляза Клеъри нервно.

— Но…

Той се обърна. Очите му, много сини зад очилата, се спряха върху нея и я загледа с обич.

— Клеъри, ти си човек на изкуството като майка си. Струва ти се, че виждаш света по друг начин, различен от начина, по който го виждат останалите хора. Имаш дарбата да виждаш красивото и ужасното в най-обикновени неща. Това не те прави откачена, а просто… различна. Няма нищо лошо в това, да си различен.

Клеъри сви крака и подпря брадичката си върху коленете. В съзнанието й изплуваха складовото помещение, златният камшик на Изабел, момчето със синята коса, което се гърчеше в предсмъртен спазъм, и жълтеникавокафявите очи на Джейс. Красивото и ужасното.

— Ако татко бе останал жив, мислиш ли, че и той щеше да бъде човек на изкуството?

Люк изглеждаше слисан. Преди да успее да каже нещо, вратата се отвори и майката на Клеъри влезе наперено в стаята, токчетата й тракаха по лъскавия дървен под. Тя подаде на Люк връзката ключове от колата и се обърна към дъщеря си.

Джослин Фрей беше стройна, стегната жена, косата й беше с няколко тона по-тъмна от тази на Клеъри и два пъти по-дълга. В момента я бе вдигнала на тъмночервен кок, в който бе забола молив. Беше облечена в изпръскан с боя гащеризон върху бледолилава тениска и кафяви туристически ботуши, по чиито подметки имаше засъхнала блажна боя, а тъмносините й очи блестяха иззад прекалено големите й винени слънчеви очила.

Всички казваха, че Клеъри прилича на майка си, но тя самата не мислеше така. Единственото нещо, по което си приличаха, беше телосложението им: и двете бяха слабички, с малки гърди и тесен ханш. Тя съзнаваше, че не е хубава като майка си. За да си хубава, трябва да си грациозна и висока. Ако си ниска като Клеъри, малко над метър и петдесет, то ти си сладка. Не красива или хубава, просто сладка. Като прибавим и морковената коса и лицето, изпъстрено с лунички, до майка си тя изглеждаше като парцалена кукла до куклата Барби.

Джослин се движеше така грациозно, че хората се обръщаха да я гледат. За разлика от нея Клеъри си беше спъната в краката. Хората се заглеждаха след нея само когато профучаваше покрай тях, търкаляйки се по стълбите.

— Благодаря, че ми помогна с пренасянето на кашоните — каза майката на Клеъри на Люк и му се усмихна. Той не отвърна на усмивката. Стомахът на Клеъри се сви тревожно. Клеъри усещаше, че тук става нещо. — Извинявай, много обикалях, докато намеря място за паркиране — днес сигурно имаше най-малко един милион души в парка…

— Мамо? — прекъсна я Клеъри. — За какво са тези кашони?

Джослин прехапа устни. Люк кимна към Клеъри, с което мълчаливо подкани майка й. С нервно движение на китката Джослин отметна една паднала къдрица зад ухото си и отиде при дъщеря си на дивана.

Така, отблизо, Клеъри можа да види колко уморена изглежда майка й. Под очите й имаше тъмни сенки, а клепачите й бяха посивели от безсъние.

— Това заради снощи ли е? — попита Клеъри.

— Не — каза бързо майка й, но после се поколеба. — Може би малко. Не бива да правиш повече така, много добре знаеш, че…

— Нали вече се извиних. Какво има пак? Ако ще ме наказваш, давай, и да свършим веднъж завинаги.

— Няма да има наказание — каза майка й. Гласът й беше напрегнат като опъната струна. Тя погледна към Люк, който клатеше глава.

— Просто й кажи, Джослин — каза той.

— Може ли да не говорите за мен така, сякаш ме няма? — тросна се Клеъри. — И какво да ми каже? Кажи ми, какво?

Джослин се престраши.

— Ще ходим на почивка — каза тя.

Люк пребледня, сякаш някой бе избърсал цветовете от лицето му.

Клеъри разтърси глава.

— И какво от това? Ще ходите на почивка — тя се облегна отново на възглавниците. — Не разбирам. Защо правите проблем от това?

— Мисля, че не ме разбра. — Джослин нервно си играеше с ресните на шала си. — Имах предвид, че всички ще отидем на почивка. Ние тримата — ти, аз и Люк ще отидем на вилата.

— Ооо. — Клеъри погледна Люк, но той бе скръстил ръце на гърдите си и зяпаше през прозореца със стиснати зъби. Тя беше смаяна от разстроения му вид. Той обичаше старата вила в предградията на Ню Йорк — беше си я купил преди десет години, сам си я ремонтира и ходеше там винаги, когато можеше. — За колко време?

— До края на лятото — каза Джослин. — Купих кашоните, в случай че искаш да опаковаш някои книги, принадлежности за рисуване…

— До края на лятото? — викна Клеъри с негодувание. — Не мога, мамо. Имам си планове — със Саймън щяхме да ходим на училищно парти, а и имам един куп срещи с групата по рисуване, и над десет урока при Тиш…