Касандра Клеър - Град от кости

— Извинявай — измърмори Клеъри, като пусна ръката му. Тя спря в подножието на стълбището и раницата се удари в хълбока й.

Масивната сграда от червеникав камък, в която живееше Клеъри, подобно на повечето сгради в Парк Слоу, някога бе принадлежала на богато семейство. За нейното предишно великолепие свидетелстваха все още запазената вита стълба, подът от издялан мрамор в предверието и високият до тавана решетест прозорец. Сега сградата беше разделена на отделни апартаменти, като Клеъри и майка й си деляха триетажната сграда с една възрастна дама, която имаше студио за спиритични сеанси в приземния етаж. Тя обаче рядко излизаше от него, пък и не бе посещавана от много клиенти. На вратата й имаше гравирана табела, която я представяше като Мадам Доротея, гадателка и пророчица .

От полуотворената врата във фоайето излизаше тежката, сладникава миризма на тамян. Клеъри долови тихо боботене на гласове.

— Хубаво е, че бизнесът й процъфтява — рече Саймън. — В днешно време трудно се намира работа за ясновидци.

— Трябва ли на всичко да се присмиваш? — наежи се Клеъри.

Саймън я погледна смаяно.

— Бях останал с впечатлението, че моята духовитост и ирония ти допадат.

Клеъри понечи да отговори, но в този миг вратата на Мадам Доротея се отвори и оттам излезе някакъв мъж. Той бе висок, кожата му беше с цвят на кленов сироп, имаше златистозелени, като на котка очи и рошава черна коса. Ослепителната усмивка, която й отправи, разкри два реда искрящо бели зъби.

Усети замайване и острото чувство, че всеки момент ще припадне.

Саймън я погледна разтревожено.

— Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш някой те е прегазил.

Тя рязко го погледна.

— Какво? Не, добре съм.

Той обаче не беше убеден.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Тя поклати глава. Имаше натрапчивото чувство, че е видяла нещо, но колкото и да се мъчеше да си спомни какво, то й се изплъзваше.

— Нищо. Стори ми се, че видях котката на Доротея, но май е трик на светлината. — Саймън се втренчи в нея. — От вчера не съм яла нищо — допълни тя в своя защита. — Предполагам, че е заради това.

Той обгърна с ръка раменете й.

— Ела, ще ти купя нещо за хапване.

— Направо не мога да повярвам, че се държи така — каза Клеъри за четвърти път, докато се мъчеше да набоде бягащото в чинията й парче авокадо със заострения край на едно парченце чипс. Те се бяха отбили в едно малко мексиканско заведение, наречено Мама Чипс. — Достатъчно лошо е, че на всеки две седмици ми налага домашен арест. А сега иска и да ме заточи до края на лятото.

— Е, нали знаеш, че майка ти я прихващат от време на време такива — каза Саймън. — То си е част от нея. — Той й се усмихна иззад вегетарианското си бурито.

— О, разбира се, на теб ти е забавно — каза тя. — Нали няма теб да те влачат един Бог знае къде и за колко време…

— Клеъри — прекъсна тирадата й Саймън. — Не на мен трябва да се сърдиш. Пък и нали няма да е за постоянно.

— Откъде знаеш?

— Ами защото познавам майка ти — каза Саймън след кратко мълчание. — Имам предвид, че ние с теб сме приятели — от колко време, десет години? Знам, че понякога я прихващат такива. Но ще размисли.

Клеъри набоде една люта чушка от чинията си и замислено загриза крайчето й.

— Мислиш ли? — каза тя. — Искам да кажа, мислиш ли, че я познаваш? Понякога се чудя дали изобщо някой я познава.

Саймън я погледна.

— Как така?

Клеъри пое въздух през зъби, за да охлади пламналата си уста.

— Имам предвид, че тя никога не говори за себе си. Не знам нищо за живота й отпреди да се родя или за нейното семейство, или някакви подробности за това, как се е запознала с татко. Тя дори няма сватбени снимки. Сякаш животът й е започнал, откакто ме има мен. Всъщност и тя самата ми го казва винаги, когато повдигна въпрос за това.

— Ау. — Саймън направи физиономия. — Това е мило.

— Не, не е — каза решително Клеъри. — Откачено е. Откачено е да не знам кои са бабите и дядовците ми. Тоест знам, че родителите на баща ми са се отнесли зле към нея, но не може да са се отнесли толкова зле, нали? Що за хора са тези, които не искат да видят собствената си внучка?

— Може би тя просто ги мрази. Може да са били агресивни към нея или нещо такова — предположи Саймън. — Сигурно оттам са белезите й.

Клеъри се втренчи в него.

— Какви белези?

Той преглътна хапката в устата си.

— Онези малки, фини белегчета. По целия й гръб и ръцете. Знаеш, че съм виждал майка ти по бански.