Касандра Клеър - Град от кости

— Името е заето. — Саймън изглеждаше развълнуван. Клеъри му се опули, а междувременно раницата й пак започна да вибрира, което предхождаше рязкото иззвъняване на телефона й. Тя го извади от джоба на раницата си. — Пак ли е майка ти? — попита той.

Клеъри кимна. В съзнанието й отново изплува образът на майка й как стои, дребничка и сама, до вратата на апартамента им. Чувство на вина изпълни гърдите й.

Тя погледна към Саймън, който също гледаше към нея. В тъмните му очи се четеше тревога. Лицето му й беше толкова познато, че можеше да го скицира и насън. После се сети за самотните седмици, които предстояха без него, и пусна обратно телефона в чантата си.

— Хайде — каза тя. — Ще закъснеем за представлението.

Когато пристигнаха в „Хайър Граундс“, Ерик беше вече на сцената и сновеше нагоре-надолу пред микрофона с притворени очи. Специално за случая бе боядисал върховете на косата си в розово. Зад него Мат, който изглеждаше леко замаян, удряше разсеяно джембето.

— Ще бъде голяма тъпотия — предрече Клеъри. Тя хвана Саймън за ръкава и го задърпа към изхода. — Ако искаме да избягаме, не е късно да го направим сега.

Той поклати решително глава.

— И на мен ми се иска, но съм човек, който държи на думата си. — Той изправи рамене. — Аз ще взема кафе, а ти през това време намери къде да седнем. За теб какво да взема?

— Само кафе. Черно — като душата ми .

Саймън тръгна към бара, като мърмореше под носа си нещо за това, как сега Ерик е станал много, много по-добър. Клеъри се зае да търси места.

Кафенето беше доста препълнено като за четвъртък. Повечето от овехтелите дивани и фотьойли бяха заети от тийнейджъри, които се наслаждаваха на свободната вечер през седмицата. Мирисът на кафе и цигари бе проникнал навсякъде. Най-после Клеъри намери свободно място, идеално за влюбени двойки, в един закътан тъмен ъгъл. Единственият човек наоколо беше едно русо момиче със сигнално оранжев потник, което съсредоточено се занимаваше със своя iPod. Добре, помисли си Клеъри, Ерик няма да може да ни намери тук след представлението, за да ни пита как е минал рециталът.

Русото момиче се присегна от стола си и потупа Клеъри по рамото.

— Извинявай. — Клеъри погледна изненадано. — Това гаджето ти ли е? — попита момичето.

Клеъри проследи жеста на момичето, като се приготви каже Не, не го познавам , но в този миг разбра, че всъщност ставаше въпрос за Саймън. Той идваше към тях, лицето му беше съсредоточено в усилието да не разлее някоя от чашите с напитки.

— О, не — каза Клеъри. — Той ми е само приятел.

Момичето засия.

— Сладък е. Има ли си приятелка?

Клеъри се поколеба секунда, преди да отговори.

— Не.

Момичето погледна подозрително.

— Да не би да е гей?

Клеъри не успя да отговори, защото Саймън вече бе стигнал до тях. Русото момиче бързо си седна на мястото, а той постави чашите на масата и седна до Клеъри.

— Защо ги препълват тези чаши? Не виждат ли, че пари! — Той духна на пръстите си и се намръщи. Клеъри се помъчи да не се усмихва, докато го гледаше. Никога не се беше замисляла дали Саймън изглежда добре, или не. Той имаше прекрасни тъмни очи. Стори й се понапълнял от миналата година насам. И с тази прическа…

— Какво има? — рече Саймън. — Защо ме гледаш така? Имам нещо на лицето ли?

Ще му кажа, помисли си тя макар че част от нея се противеше. Няма да съм истинска приятелка ако си замълча.

— Не се обръщай сега, но онова русо момиче там те намира за сладък — прошепна тя.

Саймън извърна поглед, за да види момичето, което се бе съсредоточило в разглеждането на брой на Светкавичен скок.

— Момичето с оранжевия потник ли? — Клеъри кимна. Саймън погледна недоверчиво. — Кое те кара да мислиш така?

Кажи му, хайде, кажи му. Клеъри отвори уста, за да отговори, но бе прекъсната от мощна микрофония. Тя трепна и запуши ушите си, докато Ерик, застанал на сцената, се бореше с микрофона.

— Съжалявам за това, хора! — извика той. — Добре, значи аз съм Ерик Чърчил, а този на барабаните е приятелят ми Пат. Моето първо стихотворение се казва „Без заглавие“. — Той смръщи вежди като от болка и зарида в микрофона. — О, моя орис жестока, мои нечестиви слабини! Редовно мажа си отока, но без особен смисъл, уви!

Саймън се сниши на стола си.

— Моля те, на никого не казвай, че го познавам.

Клеъри прихна.

— Кой използва думата „слабини“?

— Ерик — каза злъчно Саймън. — Във всички негови стихотворения се споменава „слабини“.