Касандра Клеър - Град от кости

— Подут съм аз и туй ме мъчи! — ридаеше Ерик. — Агония обхваща ме отвътре!

— Да те беше и довършила — каза Клеъри. На свой ред и тя се сниши до Саймън. — Както и да е, та онова момиче, което мисли, че си сладък…

— Забрави я за момент — каза Саймън. Клеъри го погледна изненадана. — Има нещо за което трябва да говоря с теб.

— Не, Необуздан слепец не е подходящо име за група — каза внезапно Клеъри.

— Не, не това — рече Саймън. — Става въпрос за разговора отпреди малко. За това, че нямам приятелка.

— Ооо. — Клеъри повдигна рамене. — О, не знам. Покани Джейда Джоунс — предложи тя, като имаше предвид едно от момичетата от „Св. Ксавиер“, което наистина й харесваше. — Тя е хубава и те харесва.

— Не искам да каня Джейда Джоунс.

— Но защо? — Клеъри усети, че я обхваща внезапно, необичайно негодувание — Не харесваш ли умни момичета? Готино тяло ли търсиш?

— Не — каза Саймън, който изглеждаше развълнуван. — Не искам да я поканя, защото не би било честно спрямо нея, ако го направя.

Той се отдръпна малко. Клеъри се наведе напред. С ъгълчето на окото си тя успя да види русото момиче, което също се бе навело напред и най-безсрамно подслушваше.

— Но защо?

— Защото харесвам някой друг — каза Саймън.

— Добре. — Саймън сякаш позеленя, както когато си беше навехнал глезена, докато играеше футбол в парка и се беше прибрал с куцукане вкъщи. Тя се запита как така споделянето на факта, че си е харесал някого, предизвика у него такава тревожност. — Ти да не би да си гей?

Саймън още повече позеленя.

— Ако бях, щях да се обличам по-добре.

— Е, коя е тя тогава? — попита Клеъри и тъкмо се канеше да допълни, че ако това е Шийла Барбарино, Ерик ще го срита в задника, когато чу зад себе си някой шумно да се изкашля. Беше нещо като подигравателно покашляне, звук, издаван от човек, който се опитва да не избухне в гръмогласен смях.

Тя се обърна.

На овехтелия зелен диван, на няколко стъпки от нея, седеше Джейс. Той бе облечен в същите тъмни дрехи, които носеше и онази нощ в клуба. Ръцете му бяха голи и покрити с тънки бели линии, които наподобяваха стари белези. Китките му бяха стегнати в метални маншети. Тя забеляза костената дръжка на нож, който се подаваше отляво. Той гледаше право към нея, ъгълчетата на тънките му устни бяха извити в присмехулна усмивка. По-лошо от усещането да бъде обект на присмех беше убеждението на Клеъри, че само преди пет минути него го нямаше там.

— Какво има? — Саймън проследи погледа й, но от безстрастното изражение на лицето му беше ясно, че той не вижда Джейс.

Но аз го виждам. Тя се втренчи в Джейс, а той вдигна лявата си ръка и й помаха. На тънките му пръсти проблесна пръстен. Той се изправи на крака и бавно се запъти към вратата. Клеъри зяпна от почуда. Той си тръгваше, просто ей така.

Усети дланта на Саймън върху ръката си. Той беше произнесъл името й и я питаше какво има. Тя едва го чуваше. — Ей сега се връщам — чу тя себе си да казва, докато скачаше от дивана, съвсем забравила да остави чашата с кафе. После се втурна към вратата, като остави Саймън да гледа в недоумение след нея.

Клеъри мина на бегом през вратата, ужасена, че Джейс ще се изгуби в царството на сенките като дух. Но той не бе изчезнал, а стоеше облегнат на стената. Тъкмо вадеше нещо от джоба си и натискаше някакъв бутон, когато вдигна поглед, сепнат от затръшването на вратата на кафенето след нея.

В бързо спускащия се здрач косата му изглеждаше бакърено златна.

— Поезията на твоя приятел е ужасна — каза той.

Клеъри се ококори, понеже точно това не бе очаквала да чуе.

— Какво?

— Казах, че поезията му е ужасна. Звучи, сякаш е изял речника и сега повръща думите както му падне.

— Не ме интересува поезията на Ерик — вбеси се Клеъри. — Искам да знам защо ме преследваш.

— Кой казва, че те преследвам?

— Добър опит. Че и подслушваше на всичкото отгоре. Ще ми кажеш ли какво означава това, или да повикам полиция?

— И какво ще им кажеш? — каза презрително Джейс. — Че някакви невидими хора те безпокоят? Повярвай ми, малката, полицаите няма да арестуват човек, когото не могат да видят.

— Не се казвам малката — процеди през зъби тя. — Името ми е Клеъри.

— Знам — каза той. — Хубаво име. Име на билка, легендарната Клеъри. В древността хората са мислели, че ако опитат от семената й, ще срещнат приказна фея. Знаеш ли това?

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— Ти не знаеш много неща, нали? — каза той. В златистите му очи се четеше презрение. — Изглеждаш като останалите мундита и въпреки това можеш да ме виждаш. Странна работа.