Касандра Клеър - Град от кости

— Къде си мислиш, че отиваш? — каза един глас.

Клеъри подскочи.

— Какво…

Тя замръзна на мястото си. Започна да се взира в мрака и успя да различи силуета на широк фотьойл, изнесен пред затворената врата на Мадам Доротея. Старицата се беше настанила в него като натъпкана възглавница. Това, което Клеъри успяваше да види от нея в тази тъмнина, бяха само облите очертания на напудрено й лице, бялото дантелено ветрило в ръката й и зейналата й уста, докато говореше.

— Майка ти — каза Доротея — вдигна ужасна врява. Какво прави тази жена? Мебелите ли мести?

— Не мисля…

— И стълбищното осветление изгоря, както сигурно забелязваш. — Доротея почука с ветрилото си по страничната облегалка на фотьойла. — Може ли майка ти да помоли приятеля си да смени крушката?

— Люк не е…

— И да измие прозореца на стълбището. Мръсен е. Не е чудно, че и през деня нищо не се вижда.

Люк не е иконом , понечи да каже Клеъри, но се въздържа. Това си беше типично за старата съседка. Веднъж тя бе повикала Люк да й смени крушката, беше го карала да прави и стотици други неща — да й качи пазарските чанти, да почисти душа й от варовика. Веднъж го беше накарала да насече стария й диван на парчета, за да може да го изнесе, без да откача вратата от пантите.

Клеъри въздъхна.

— Аз ще го помоля.

— Да, би било по-добре. — Доротея затвори ветрилото си с леко движение на китката.

Клеъри усети, че има нещо нередно , като усещането се засили, щом стигна до вратата на апартамента. Тя бе отключена и леко открехната, през процепа й се процеждаше сноп светлина към стълбищната площадка. С чувство на нарастващо безпокойство тя леко побутна вратата.

В апартамента светеха всички лампи. Блясъкът причиняваше болка в очите й.

Ключовете и розовата дамска чанта на майка й си бяха върху малката полица от ковано желязо до вратата, където имаше навика да ги оставя.

— Мамо? — извика Клеъри. — Мамо, прибрах се.

Никой не отговори.

— Мамо? — Тя влезе във всекидневната. Двата прозореца бяха отворени, тънките прозрачнобели завеси се вееха от вятъра като неспокойни духове. Едва когато вятърът утихна, Клеъри видя, че възглавничките са съборени от дивана и са разхвърляни из цялата стая. Някои от тях бяха разкъсани, а пълнежът — изваден и пръснат навсякъде. Етажерките с книги бяха изтръгнати, а съдържанието им — разпиляно. Пейката пред пианото беше бутната на една страна и зееше като отворена рана, любимите школи на Джослин се бяха разпръснали.

Но най-ужасяващи бяха картините. Всяка една от тях бе изтръгната от рамката си и разрязана на ленти, пръснати по пода. Вероятно беше използван нож — канавата не можеше да бъде разкъсана с голи ръце. Празните рамки приличаха на оглозгани кости. Клеъри усети, че в гърдите й напира вик:

— Мамо! — изпищя тя. — Къде си? Маминко!

Не беше се обръщала към Джослин с „маминко“ от осемгодишна.

С разтуптяно сърце тя се втурна към кухнята. Там нямаше никой, кухненските шкафове бяха отворени, червената течност от една счупена бутилка табаско се беше разляла по линолеума. Клеъри почувства как коленете й омекват. Знаеше, че трябва да избяга от апартамента, да намери телефон и да се обади в полицията. Но всичко това щеше да направи по-късно — първо трябваше да намери майка си, трябваше да се увери, че тя е добре. Крадци ли бяха идвали, майка й да ги спре ли се беше опитала?…

Що за крадци са тези, които не са вземи портфейла или телевизора, или DVD плейъра, или скъпите лаптопи?

Тя застана на прага на спалнята на майка си. За момент й се стори, че поне тази стая е останала непокътната. Ръчно извезаната с цветя кувертюра си стоеше грижливо опъната върху леглото. Собственото лице на Клеъри й се усмихваше от нощното шкафче до леглото — петгодишна, с беззъба усмивка и рижава коса. В гърдите на Клеъри се надигна ридание. Мамо , извика мислено тя, къде си?

Отговори й тишина. Не, не тишина… шум, който изкънтя в апартамента и накара косъмчетата на тила й да настръхнат. Сякаш нещо тежко падна на пода с глух тътен. Тътенът беше последван от провлачен звук от плъзгане и се носеше към спалнята . С присвит от ужас стомах Клеъри се изправи треперейки, и бавно се обърна.

За миг й се стори, че коридорът е празен и изпита облекчение. После погледна надолу.

По пода се виеше дълго, покрито с люспи същество, с редица плоски тъмни очи, разположени в средата на куполообразния му череп. Нещо средно между алигатор и стоножка, с тъпа муцуна и опашка с шипове, която се мяташе заплашително ту на едната, ту на другата страна. Многобройните му крака бяха леко присвити и изглеждаше сякаш всеки миг ще нападне.