Касандра Клеър - Град от кости

От гърлото на Клеъри се изтръгна вик на ужас. Тя залитна назад, спъна се и падна точно когато съществото скочи към нея. Тя се търкулна настрани и то я пропусна само на сантиметри, а после залази по дървения под, като ноктите му оставяха дълбоки следи в него. От гърлото му излезе глухо ръмжене.

Клеъри се изправи на крака и се втурна към коридора, но скоро нещото отново я настигна. То направи още един скок и се залепи над вратата, където увисна като гигантски, зловещ паяк, който я гледаше отгоре с редицата си очи. Челюстта му бавно се отвори, при което се показаха ред остри зъби, олигавени с някаква зеленикава течност. При всяко съскане и примлясване между челюстите му се подаваше дълъг черен език. За свой ужас Клеъри установи, че звукът, който то издаваше, всъщност бяха думи.

— Момиче — съскаше то. — Месо. Кръв. Ще ям, о, ще ям.

То започна бавно да се спуска по стената. Част от Клеъри беше надскочила ужаса и бе обхваната от нещо като ледено спокойствие. Сега то беше вече в краката й и пълзеше към нея. Като отстъпваше леко назад, тя се присегна и взе от бюрото до себе си снимката в тежка рамка, на която бяха тя, майка й и Люк на блъскащите се колички в Кони Айлънд, и я запрати към чудовището.

Фотографията го удари по главата, отскочи и падна на пода, след което се чу звук на разбито стъкло. На съществото сякаш не му направи впечатление. То се приближаваше към нея, като тъпчеше под краката си разбитите стъкла. Кости, ще хрупам, ще изсмуквам костния мозък, ще пия от кръвта…

Клеъри удари гърба си в стената. Нямаше накъде повече да отстъпва. Тя усети нещо да вибрира до бедрото й и подскочи. В джоба й. Бръкна и извади пластмасовото нещо, което беше взела от Джейс. Сензорът, както го беше нарекъл, вибрираше като мобилен телефон. Твърдият материал направо изгаряше дланта й. Тя стисна здраво сензора тъкмо когато съществото скочи.

То се нахвърли върху нея, повали я, главата и раменете й се блъснаха в пода. Тя се опита да се измъкне, но то бе твърде тежко. Беше върху нея — тежко, лигаво туловище, от което започна да й се повръща. Ще ям, ще ям , съскаше то. Но не е разрешено да вкусвам, да преглъщам…

Тежкият дъх в лицето й вонеше на кръв. Тя не можеше да диша. Чувстваше ребрата си като натрошени. Ръката й беше приклещена между тялото й и това на чудовището, сензорът се впиваше в дланта й. Тя помръдна в опит да освободи ръката си. Валънтайн никога няма да разбере, той нищо не спомена за момиче. Валънтайн няма да се сърди. Съществото бавно разтвори челюсти, вълна от смърдящ дъх опари лицето й.

Клеъри освободи ръката си. Надавайки вик, замахна към нещото, като й идеше да го удря, да му издраска очите. Съвсем беше забравила за сензора. Когато с широко отворена паст съществото се нахвърли върху нея, тя запрати сензора между зъбите му, усещайки горещата кисела лига да се стича по китката й и в огнени капки да се разлива направо по кожата на лицето и шията й. Някак отстрани тя чу собствения си писък.

Очевидно стъписано, съществото се отдръпна назад. Сензорът се беше заклещил между зъбите му. То ръмжеше, гневно дрезгаво жужене, и отмяташе главата си назад. Клеъри го видя как преглъща, видя движението на гърлото му. Аз съм следващата , помисли си панически тя. Аз съм…

Внезапно съществото започна да се гърчи. С неконтролируеми спазми, то се претърколи по гръб, като махаше във въздуха с многобройните си крака. От устата му рукна черна течност.

Като се опитваше да си поеме дъх, Клеъри бавно започна да се отдалечава от него. Тя почти стигна до вратата, когато чу как нещо изсвистя във въздуха зад главата й. Понечи да се наведе, но беше твърде късно. Обектът тежко се приземи в тила й и тя усети, че я обгръща тъмнина.

Светлината се процеждаше през клепачите й — синя, бяла и червена. Чуваше се висок пронизителен шум, който ставаше оглушителен като писъка на изплашено дете. Клеъри повърна и отвори очи.

Тя лежеше върху студена, влажна трева. Над нея беше нощното небе, сводът блестеше от звезди, които се смесваха със светлините на града. Джейс бе коленичил до нея, сребърните маншети на китките му проблясваха, докато раздираше на ленти част от дрехата си.

— Не мърдай.

Сирените заплашваха да спукат тъпанчетата й. Клеъри обърна непокорно глава встрани, но бе наказана с режеща болка, която проникна чак до гръбначния стълб. Тя лежеше на затревеното място зад грижливо отглежданите розови храсти на Джослин. Растенията частично закриваха гледката към улицата, където до бордюра бе спряла полицейска кола, виждаше се святкането на синьо-бялата светлина на лампата, сирените виеха. Вече се беше събрала малка групичка съседи, които гледаха втренчено как вратата на колата се отваря и от нея излизат двама полицаи в сини униформи.