Касандра Клеър - Град от кости

— Ходж е наставник на всички ни. — Тя посочи с пръст. — Банята е ей там. Закачила съм някои мои стари дрехи на закачалката за кърпи, в случай че искаш да се преоблечеш.

Клеъри понечи да отпие още една глътка от чашата, но установи, че е празна. Усети, че вече не чувства глад или замаяност, което я изпълни с облекчение. Тя остави чашата и се уви плътно в чаршафа.

— Какво е станало с моите дрехи?

— Те бяха целите в кръв и отрова. Джейс ги изгори.

— Наистина ли? — попита Клеъри. — Я ми кажи, той винаги ли е толкова груб, или така се отнася само с мунданите?

— О, той е груб с всички — каза безгрижно Изабел. — Точно това го прави страшно секси. Както и това, че е убил повече демони, от когото и да е на неговата възраст.

Клеъри я погледна озадачено.

— Той не ти ли е брат?

На свой ред Изабел също се учуди. Тя избухна в гръмогласен смях.

— Джейс? Мой брат? Не, откъде ти хрумна това?

— Ами, понеже живее тук с теб — махна с ръка Клеъри. — Нали?

Изабел кимна.

— Е, да, но…

— Защо не живее при родителите си?

За един кратък миг Изабел изглеждаше смутена.

— Защото те са мъртви.

Клеъри зяпна от почуда.

— При катастрофа ли са загинали?

— Не — Изабел започна да се върти неспокойно и отметна една тъмна къдрица зад лявото си ухо. — Майка му е умряла при раждането му. Баща му са го убили, когато е бил на единайсет. Джейс е видял всичко.

— О — каза Клеъри и гласът й секна. — Демони… ли са го убили?

— Виж, по-добре да кажа на другите, че си се събудила. Три дни вече те чакат да отвориш очи. А в банята има и сапун — добави тя. — Добре е да се поизмиеш. Понамирисваш.

Като притискаше чаршафа към себе си, Клеъри я изгледа гневно.

— Много ти благодаря.

— Пак заповядай.

Дрехите на Изабел изглеждаха направо смешно върху фигурата на Клеъри. Тя нави няколко пъти крачолите на джинсите, докато спре да се препъва в тях, а широкото деколте на червената риза само подчертаваше оскъдните форми на това, което Ерик би нарекъл „закачалка“.

Клеъри се изкъпа в малката баня, като използва сапуна с остър мирис на лавандула. Тя се подсуши с бялата кърпа и остави влажната си коса да пада край лицето й на уханни кичури. Тя хвърли поглед на отражението си в огледалото. В горната част на лявата й буза имаше лилава синина, а устните й бяха пресъхнали и подути.

Трябва да се обадя на Люк , помисли си Клеъри. Сигурно тук някъде имаше телефон, кой знае. Може би ще й позволят да го използва, след като говори с Ходж.

Тя намери кецовете си, прилежно подредени под болничното й легло, а ключовете от дома й бяха вързани за връзките им. Когато ги обу, въздъхна дълбоко и се зае да търси Изабел.

Коридорът извън болничната стая беше пуст. Клеъри погледна озадачено надолу по него. Приличаше на онези коридори, в които попадаше в кошмарите си, призрачни и безкрайни. Стъклени лампи във формата на рози бяха закачени на равно разстояние по облицованите с дървена ламперия стени, а във въздуха се носеше мирис на прах и восъчни свещи.

До слуха й достигна някакъв едва доловим и далечен шум, подобен на този, който издава вятърът по време на буря. Тя бавно тръгна надолу по коридора, като се подпираше с ръка на стената. Тапетите във викториански стил бяха стари и захабени, с преливащи се червено и бледосиво цветове. От двете страни на коридора се редяха затворени врати.

Звукът постепенно се усилваше. Едва сега тя установи, че идваше от пиано, а свиренето говореше за хаотични, но неоспорими умения, макар и да не се долавяше някаква определена мелодия.

Тя зави зад ъгъла и влезе в антре, чиято врата беше широко отворена. Когато надникна вътре, видя, че това е музикална зала. В ъгъла имаше голямо пиано, а на срещуположната стена бяха подредени в редици столовете. В средата на залата имаше покрита арфа.

Джейс седеше пред огромното пиано, деликатните му ръце се движеха бързо по клавишите. Той беше бос, облечен с джинси и сива тениска, златистокестенявата му коса беше цялата разрошена, сякаш току-що е станал от сън. Докато наблюдаваше бързите, уверени движения на ръцете му по клавишите, тя си спомни как се бе почувствала, когато същите тези ръце я бяха носили, как я вдигнаха и как звездите се спуснаха около главата й като дъжд от сребърни гирлянди.

Сигурно беше издала някакъв звук, защото той се завъртя на табуретката и се вгледа в сенките.

— Алек? — каза той. — Ти ли си?

— Не е Алек. Аз съм. — Тя пристъпи навътре в стаята. — Клеъри.