Касандра Клеър - Град от кости

Подът беше от полирано дърво, инкрустирано с парчета стъкло и мрамор и малки полускъпоценни камъни. Инкрустацията представляваше фигури, които Клеъри не можеше добре да разчете — трябва да бяха съзвездия или дори карта на света. Струваше й се, че ако се качи нависоко и ги погледне отгоре, ще ги види по-добре.

В средата на залата имаше огромно бюро. То беше изработено от монолитно парче дърво, масивен тежък дъб, потъмнял от годините. Плотът бе поставен върху гърбовете на два ангела, издялани от същото дърво, с позлатени крила и изписано страдание на лицата, сякаш тежестта на плота ще счупи гърбовете им. Зад бюрото седеше слабичък мъж с прошарена коса и дълъг остър нос.

— Виждам, че обичаш книгите — каза той, като се усмихна на Клеъри. — Не си ми споменал това, Джейс.

Джейс се изкиска. Клеъри предположи, че е застанал зад нея с ръце в джобовете със своята вбесяващо иронична усмивка.

— За краткото време на познанството ни не сме имали възможност да си говорим много — каза той. — Боя се, че темата за нашите читателски предпочитания не беше засегната.

Клеъри се обърна и му хвърли убийствен поглед.

— Как разбрахте? — попита тя мъжа зад бюрото. — Имам предвид, как познахте, че обичам книгите.

— По изражението на лицето ти, когато влезе тук — каза той, стана и заобиколи бюрото. — Някак не ми се вярва аз да съм причината за това изражение.

Докато мъжът се изправяше, Клеъри забрави да диша. За миг той й се стори някак странно деформиран, лявото му рамо беше прегърбено и по-високо от другото. Когато той се приближи, тя видя, че това, което беше взела за гърбица, е всъщност птица, кацнала удобно върху рамото му — лъскаво пернато същество с блестящи черни очи.

— Това е Хюго — каза мъжът, като докосна птицата на рамото си. — Хюго е гарван и като такъв знае много неща. Аз пък съм Ходж Старкуедър, професор по история, и като такъв далеч не знам достатъчно.

Клеъри се насили да се усмихне и пое протегнатата му ръка.

— Клеъри Фрей.

— За мен е чест да се запозная с теб — каза той. — Както би било чест да се запозная с всеки, който е успял да убие Ненаситен с голи ръце.

— Не бях с голи ръце — запелтечи Клеъри. Струваше й се нелепо да я поздравяват за това, че е убила нещо. — У мен беше уредът на Джейс… е, не знам как точно се нарича, но…

— Тя говори за сензора — каза Джейс. — Напъхала го е в устата му. Сигурно руните са го задавили. Затова ще ми трябва нов — добави той замислено. — Май споменах за това.

— В оръжейната има няколко резервни — каза Ходж. Когато се усмихна на Клеъри, хиляди бръчици обрамчиха очите му като пукнатини в стара картина. — Това се казва съобразителност. Как ти хрумна идеята да използваш сензора като оръжие?

Преди тя да успее да отговори, в стаята се разнесе пронизителен смях. Клеъри бе така очарована от книгите и разсеяна от Ходж, че не беше забелязала Алек, който се бе отпуснал във висок червен фотьойл до празната камина.

— Не мога да повярвам, че се връзваш на тази история, Ходж — каза той.

В първия момент Клеъри не разбра за какво говори той. Вниманието й бе изцяло погълнато от вида му. Като повечето деца без братя и сестри, тя силно се впечатляваше от приликата, която съществуваше между тях, и сега, на дневна светлина, бе поразена от това, колко много Алек прилича на сестра си. Същата лъскавочерна коса, същите тънки, извити нагоре вежди, същото бледо, изваяно лице. Но за разлика от Изабел, чието държание беше арогантно, Алек се бе снишил във фотьойла си, сякаш се надяваше никой да не го забележи. Миглите му бяха дълги и тъмни като на Изабел, но нейните очи бяха черни, а неговите — тъмносини като дъното на океана. Тези очи пронизваха Клеъри с такава неподправена и дълбока неприязън, че чак я разяждаха.

— Не съм съвсем сигурен, че те разбрах, Алек — вдигна Ходж посивелите си вежди.

Клеъри се питаше на колко ли години може да е той. Изглеждаше така, сякаш няма възраст, въпреки прошарената си коса и посърналите сини очи. Беше облечен в спретнат, идеално изгладен, пепитен костюм, от горния джоб на сакото му се подаваше сгъната на триъгълник носна кърпичка. Той спокойно можеше да мине за колежански професор, ако не беше огромният белег, който прорязваше дясната страна на лицето му. Тя се почуди къде ли се е сдобил с него. — Нима още се съмняваш, че тя е убила онзи демон?

— Разбира се, че не го е убила. Погледни я — тя е мунди, Ходж. Че и дете на всичкото отгоре. Няма начин да се е справила с Ненаситен.