Касандра Клеър - Град от кости

— Ти да не си се побъркал ? — Ходж удари с ръка бюрото си толкова силно, че на Клеъри й се стори, че дървото се пукна. — Знаеш какво гласи Законът за поставянето на знаци на мундани! Ти… ти трябва да го знаеш по-добре от всички!

— Но подейства — каза Джейс. — Клеъри… покажи им ръката си.

Гледайки объркано Джейс, тя оголи ръката си. Когато я погледна, си спомни за онази нощ на пътеката и си помисли колко беззащитна е изглеждала. Сега, точно под свивката на лакътя, можа да види три тънки припокриващи се кръга: линиите бяха бледи и приличаха на белег, получен преди години.

— Вижте, почти е изчезнал — каза Джейс. — Изобщо не я заболя.

— Не е там работата. — Ходж едва сдържаше гнева си. — Можеше да я превърнеш в Бездушна.

По скулите на Алек избиха две големи петна.

— Не ти вярвам, Джейс. Само ловците на сенки могат да си поставят знаците на Завета… те убиват мунданите…

— Тя не е мунди… не чухте ли? Та тя може да ни вижда. Сигурно в жилите й тече кръвта на Клейва.

Клеъри прибра ръката си, внезапно усетила студ.

— Не е така. Не може да е така.

— Но е — каза Джейс, без да я поглежда. — В противен случай знакът, който направих на ръката ти…

— Достатъчно, Джейс — каза Ходж с явно недоволство в гласа. — Не е нужно да я плашим повече.

— Но съм прав, нали? — Джейс беше във възторг. — Това обяснява и случилото се с майка й. Ако тя е ловец на сенки в изгнание, нищо чудно да е имала врагове от Долния свят.

— Майка ми не е била ловец на сенки!

— Тогава баща ти — каза Джейс. — За него какво ще кажеш?

Клеъри го погледна с невиждащ поглед.

— Умрял е. Когато съм била бебе.

Джейс трепна едва забележимо. Вместо него отговори Алек:

— Възможно е — каза колебливо той. — Ако баща й е бил ловец на сенки, а майка й — мунди… е, всички знаем, че Законът не разрешава брак със смъртни. Може да са се оженили тайно.

— Майка ми щеше да ми каже — рече Клеъри, но се сети за липсата на каквато и да е снимка на баща й, освен онази върху камината. За начина, по който майка й избягваше да говори за него — и тогава й стана ясно, че не би й казала.

— Не мисля — каза Джейс. — Всички си имаме тайни.

— Люк — каза Клеъри. — Той е наш приятел, сигурно знае. — При мисълта за Люк я обхвана чувство за вина и ужас. — Минали са три дни… сигурно е откачил. Може ли да му се обадя? Има ли телефон? — Тя се обърна към Джейс. — Моля те.

Джейс се колебаеше. Той погледна към Ходж, който от своя страна кимна и се отдалечи от бюрото. Зад него имаше глобус, изкован от месинг, който не приличаше много на глобусите, които бе виждала. Имаше нещо странно във формата на държавите и континентите, изобразени на него. До глобуса имаше старомоден черен телефон със сребриста шайба. Клеъри вдигна слушалката и познатият сигнал „свободно“ й подейства успокояващо.

Люк вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

— Люк! — Тя се отпусна на бюрото. — Аз съм, Клеъри.

— Клеъри. — Стори й се, че долавя облекчение в гласа му, но заедно с това и нещо друго, което не можеше точно да определи. — Добре ли си?

— Добре съм — каза тя. — Съжалявам, че не ти се обадих по-рано. Люк, мама…

— Знам. Полицията беше тук.

— Значи не си се чувал с нея. — Последната надежда, че майка й може да е избягала от къщи и да се скрила някъде, се стопи. Иначе щеше да се свърже с Люк. — Какво казват от полицията?

— Че просто е изчезнала. — Клеъри се сети за полицайката с ръката-скелет и потрепери. — Ти къде си?

— В града съм — каза Клеъри. — Не знам точно къде. С едни приятели. Май си изгубих портмонето. Ако имаш пари да ми дадеш, мога да взема такси до вас…

— Не — каза кратко той.

Слушалката се плъзна в изпотената й ръка. Тя я стисна.

— Какво?

— Не — повтори той. — Твърде опасно е. Не бива да идваш тук.

— Можем да се обадим…

— Виж. — Гласът му беше твърд. — В каквото и да се е забъркала майка ти, то няма нищо общо с мен. По-добре си остани там, където си.

— Но аз не искам да стоя тук. — Тя долови плач в гласа си, също като на някое дете. — Не познавам тези хора. Ти…

— Аз не съм ти баща, Клеъри. И друг път съм ти го казвал.

В очите й напираха сълзи.

— Съжалявам. Аз само…

— И никога повече не ми се обаждай. Аз си имам собствени проблеми. Не желая да се занимавам и с вашите — каза той и затвори телефона.

Тя стоеше и гледаше втренчено слушалката, сигналът бръмчеше в ухото й като голяма, противна оса. Тя набра отново Люк, изчака. Този път се включи телефонен секретар. Тя затръшна слушалката, ръцете и трепереха.