Касандра Клеър - Град от кости

— Ако Джейс се съгласи, може да отидете двамата. — Той се обърна към бюрото и започна да рови в някакви книжа. Хвърли поглед през рамо, сякаш за да се увери, че тя още е в стаята. — Той е в оръжейната.

— Не знам къде се намира тя. — Ходж се усмихна насила.

— Чърч ще те заведе.

Тя погледна към вратата, където дебелият син персийски котарак се беше свил на кълбо. Когато тя тръгна към него, той се надигна, а козината му се раздвижи сякаш бе течна. С презрително мяукане той я поведе към коридора. Когато хвърли поглед през рамо, Клеъри видя, че Ходж вече пишеше нещо на лист хартия. Сигурно изпраща съобщение до тайнствения Клейв, предположи тя. От това, което беше чула, не й се струваха мили хора. Чудно й беше как ще реагират.

Червеното мастило приличаше на кръв върху белия лист. Със свъсени вежди и педантично старание Ходж Старкуедър сви писмото на руло и подсвирна на Хюго. Птицата кацна на китката му с леко изграчване. Ходж трепна. Преди години, по време на въстанието, той бе ранен в това рамо и дори толкова лек товар, като Хюго, или смяната на сезоните, промяната на температурата или влажността, някое рязко движение на ръката събуждаше старите болки и дълбоко заровените спомени за преживените страдания.

Имаше някои спомени, които никога не избледняваха. Когато затвореше очи, в съзнанието му като светкавица изникваха картини. Кръв и тела, отъпкана земя, бял подиум, изцапан с червено. Виковете на умиращите. Зелените и хълмисти полета на Идрис и нейното безкрайно синьо небе, прободено от кулите на Града от стъкло. Мъката по изгубеното се надигна в него като вълна. Той сви юмрук, а Хюго, като пляскаше с крила, започна яростно да кълве пръстите му, докато не ги разкървави. Ходж разтвори ръката си и пусна птицата, която закръжа над главата му, докато намери люка и изчезна.

Разтърсван от лошо предчувствие, той посегна за нов лист и без да забелязва червените капки, които цапаха хартията, започна да пише.

Оръжейната приличаше точно на това, което се разбира под думата оръжейна . По излъсканите метални стени висяха мечове, ками, копия, колчани със стрели, байонети, камшици, боздугани, криви ножове и лъкове от всякакъв вид. Меки кожени чанти, пълни със стрели, закачени на куки, както и купища ботуши, наколенки и рицарски ръкавици. Помещението миришеше на метал и кожа, навред лъщеше стомана. Алек и Джейс, вече обути, седяха на дълга маса в средата на стаята, а главите им бяха сведени над нещо между тях. Джейс вдигна поглед, когато вратата се затръшна зад Клеъри.

— Къде е Ходж? — попита той.

— Пише на Мълчаливите братя.

Алек изпъна рамене.

— Ох.

Тя бавно пристъпи към масата, като усещаше втренчения поглед на Алек.

— Какво правите?

— Довършваме тези. — Джейс се отдръпна встрани, за да може тя да види какво има на масата: три дълги тънки тръбички от матово сребро. Те не изглеждаха остри, нито особено опасни. — Санви, Сансави и Семангилеф. Това са серафимски ками.

— Не приличат на ками. Как ги направихте? С магия?

Алек изглеждаше така възмутен, сякаш го бе помолила да облече балеринска рокля и да се завърти на палци .

— Странното при мундитата е, че са обсебени на тема магии — каза Джейс, без да се обърне към никого конкретно, — като се има предвид, че дори не знаят какво означава тази дума.

— Знам какво означава — сопна се Клеъри.

— Не, не знаеш, само си мислиш, че знаеш. Магията е тъмна и първична сила, а не само някакви блестящи пръчици, кристални топки или говорещи златни рибки.

— Не съм казала, че е говорещи златни рибки, ти…

Джейс махна с ръка и я прекъсна.

— Като наречеш електрическата змиорка гумено пате, това не я прави гумено пате, нали? И нека Бог да е на помощ на жалкото копеле, което е решило да се изкъпе с това пате.

— Говориш глупости — отбеляза Клеъри.

— Напротив — каза Джейс с цялото си достойнство.

— Така е, глупости говориш — каза съвсем неочаквано Алек. — Виж, ние не се занимаваме с магии, разбра ли? — добави той, без да поглежда към Клеъри. — Това е всичко, което трябва да знаеш по въпроса.

Клеъри искаше да му отвърне нещо грубо, но се въздържа. Алек просто не я харесваше, нямаше нужда да подхранва неговата враждебност. Тя се обърна към Джейс.

— Ходж каза, че мога да си отида вкъщи.

Джейс без малко да изпусне серафимската кама, която държеше.

— Какво е казал?

— За да огледам нещата на майка си — поясни тя. — Ако ти дойдеш с мен.