Касандра Клеър - Град от кости

— Джейс — отрони Алек, но Джейс не му обърна внимание.

— Ако наистина искаш да разбереш дали мама или татко са били ловци на сенки, трябва да огледаме нещата на мама. Или поне каквото е останало от тях.

— Право в заешката дупка — криво се усмихна Джейс. — Добра идея. Ако отидем още сега, тъкмо ще имаме три-четири часа преди да се мръкне.

— Искате ли да дойда с вас? — попита Алек, когато Клеъри и Джейс се отправиха към вратата. Клеъри се обърна и го погледна втренчено. Той се беше понадигнал от стола и гледаше очакващо.

— Не — каза Джейс, без да се обръща. — Не се тревожи. Ние с Клеъри ще се оправим сами.

Погледът, който Алек хвърли на Клеъри, беше сърдит и жлъчен едновременно. Тя си отдъхна едва когато вратата се затвори зад нея.

Джейс тръгна надолу по коридора, като Клеъри бе принудена почти да тича, за да следва широките му крачки.

— Имаш ли ключ за у вас?

Клеъри погледна към обувките си.

— Да.

— Добре. Не че не можем да влезем с взлом, но така ще привлечем вниманието на евентуални съгледвачи.

— Както кажеш. — Те спряха пред черна метална порта в края на коридора. Едва когато Джейс натисна един бутон до вратата и той светна, Клеъри разбра, че това е асансьор. Те чуваха скърцането му, докато чакаха да се изкачи при тях. — Джейс?

— Да?

— Как разбра, че в жилите ми тече кръвта на ловците на сенки? Кое ти подсказа това?

Асансьорът пристигна с последно изскърцване. Джейс отвори вратата и влезе. Отвътре кабината напомняше на Клеъри за клетка, цялата в черен метал и декоративна позлата.

— Предположих — каза той, като затвори вратата след тях — Нямам по-точно обяснение.

— Предположил си? Трябва да си бил напълно сигурен, като се има предвид, че иначе можеше да ме убиеш.

Той натисна един бутон в стената и асансьорът потегли с вибриращо скърцане, което я прониза до мозъка на костите.

— Бях деветдесет процента сигурен.

— Ясно — каза Клеъри.

Сигурно бе усетил нещо в гласа й, защото се обърна към нея. Ръката и изплющя върху лицето му и шамарът го накара да залитне назад. Той сложи ръка на бузата си — повече от изненада, отколкото от болка.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Останалите десет процента — каза тя и те прекараха остатъка от пътя си в мълчание.

Докато пътуваха във влака за Бруклин, Джейс беше потънал в мрачно мълчание. Клеъри не смееше да го приближи, чувстваше се малко виновно, особено при вида на червения отпечатък, който шамарът й бе оставил върху бузата му.

Иначе тишината не я притесняваше, даваше й възможност да помисли. Тя непрекъснато се връщаше към разговора си с Люк. Въпреки че мисълта за него й причиняваше болка, като да отхапеш със счупен зъб, тя не можеше да се откъсне от нея.

По-нататък във влака две тийнейджърки, седнали на оранжева седалка, се кикотеха. Този тип момичета, каквито ги имаше и в „Св. Ксавиер“, Клеъри никога не ги беше харесвала, с техните спортни розови гуменки и изкуствен тен. За миг Клеъри се почуди дали не се смеят на нея, но после с изненада установи, че всъщност гледаха към Джейс.

Тя се сети за момичето от кафенето, което се беше втренчило в Саймън. Момичетата винаги придобиваха това изражение, когато си харесат някого. След всичко, което се беше случило, тя почти бе забравила, че Джейс е сладък. Лицето му не беше така изписано като това на Алек, но беше много интересно. На дневна светлина очите му бяха с цвят на златист карамел и… гледаха точно към нея. Той й намигна.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Клеъри веднага издаде момичетата.

— Онези момичета, от другата страна на вагона, те зяпат.

Джейс въздъхна от задоволство.

— Как няма да ме зяпат — каза той. — Аз съм рядко привлекателен.

— Някога чувал ли си, че скромността краси човека?

— Само от грозни хора — сподели Джейс. — Един ден скромните може да властват над Земята, но сега тя принадлежи на хората със самочувствие.

Той намигна на момичетата, които се изкискаха и скриха лица зад косите си. Клеъри въздъхна.

— Те как така те виждат?

— Използването на магически прах е доста уморително. Понякога просто не си правим труда.

Случката с момичетата във влака, изглежда, подобри настроението му. Когато слязоха на гарата и тръгнаха към апартамента на Клеъри, той извади една серафимска кама и започна да я премята между пръстите си и си тананикаше.

— Ще престанеш ли? — попита Клеъри. — Дразниш ме. — Джейс затананика по-силно. Това беше висока и звучна мелодия, нещо средно между Честит рожден ден и Бойния химн на републиката .