Касандра Клеър - Град от кости

Той беше неподвижен. Тя сложи ръка на рамото му, усети, че тениската му е прогизнала с кръв — дали неговата собствена, или на гиганта, не можеше да се каже.

— Джейс?

Той отвори очи.

— Мъртъв ли е?

— Почти — каза безстрастно Клеъри.

— По дяволите. — Той трепна. — Краката ми…

— Не мърдай. — Клеъри мина откъм главата му, пъхна ръце под мишниците му и го задърпа. Той застена от болка, когато краката му започнаха да се изплъзват изпод гърчещото се туловище на съществото. Клеъри го пусна и той с усилие се изправи на крака, но лявата му ръка остана изметната пред гърдите му. Тя също се изправи.

— Добре ли е ръката ти?

— Не. Счупена е — каза кратко той. — Можеш ли да бръкнеш в джоба ми?

Тя въздъхна и кимна.

— В кой?

— Вътрешния на якето, отдясно. Извади една от серафимските ками и ми я подай. — Той стоеше неподвижно, докато тя нервно зарови с пръсти в джоба му. Беше толкова близо до него, че усещаше миризмата му — на пот, сапун и момче. Дъхът му гъделичкаше тила й. Пръстите й хванаха тръбичката и тя я измъкна, без да го поглежда.

— Благодаря — каза той. Взе тръбичката и произнесе името й: — Санви . — Подобно на предишната, и тази прерасна в заплашително изглеждаща кама, чийто блясък освети лицето му. — Не гледай — каза той, докато заставаше над зловещото тяло на нещото. Той вдигна камата над главата си и я заби в него. От туловището на гиганта бликна кръв, която изпръска ботушите на Джейс. Клеъри гледаше втрещено, без да може да отклони погледа си.

Тя бе почти сигурна, че великанът ще изчезне, смалявайки се в себе си, както бе станало миналия път с момчето от клуба. Но не стана така. Въздухът се изпълни с мирис на кръв: тежък и металически. Джейс издаде нисък гърлен звук. Лицето му бе пребледняло, но не беше ясно дали от болка, или погнуса.

— Казах ти да не гледаш — каза той.

— Мислех, че ще изчезне — отвърна тя. — Че ще се върне в своето измерение, както ти беше казал.

— Казах, че това се случва с демоните, когато умрат. — Разтреперан, той смъкна якето от раменете си, като оголи горната част на лявата си ръка. — Това не беше демон. — С дясната той извади нещо от колана си. Това беше лъскавият, подобен на пръчка предмет, който той бе използвал, за да издълбае концентричните окръжности върху кожата на Клеъри. При вида му тя отново усети парене в ръката си.

Джейс видя втренчения й поглед и бегло се усмихна.

— Това — каза той — е стили . — Той го доближи до прогорения знак, намиращ се под рамото му и имащ странна форма, приличаща на звезда. Два от лъчите на звездата стърчаха извън очертанията на знака, несвързани. — А това — каза той — се прави, когато ловците на сенки са ранени.

С острието на стилито той прокара линия, свързваща двата лъча на звездата. Когато отпусна ръката си, знакът заблестя, сякаш беше гравиран в кожата с фосфоресциращо мастило. Клеъри го гледаше как потъва в кожата, подобно на тежък предмет във вода. Остана само едва забележим белег: бледа, тънка линия, почти невидима.

В съзнанието на Клеъри се стрелна картина. Гърбът на майка й, ненапълно покрит от горнището на банския, раменете и извивката на гръбначния й стълб, целите покрити с малки бели знаци. Сякаш бе сънувала това — знаеше, че гърбът на майка й не изглежда наистина така, но картината не излизаше от ума й.

Джейс въздъхна с облекчение, лицето му се отпусна от напрежението, предизвикано от болката. Той раздвижи ръката си, първо бавно, после малко по-свободно, размаха я нагоре и надолу, като я свиваше в юмрук. Очевидно вече не беше счупена.

— Това е невероятно — каза Клеъри. — Как го…?

— Това беше иратце , лекуваща руна — каза Джейс. — Активира се, когато руната се довърши със стилито. — Той пъхна пръчицата в колана си и отново облече якето си. После подритна с върха на ботуша си трупа на гиганта. — Трябва да докладваме на Ходж. Той ще се шашне — добави, сякаш мисълта за тревогата на Ходж го изпълваше със задоволство.

Джейс, мислеше си Клеъри, беше от онзи тип хора, които обичаха нещо да се случва, дори и това нещо да е лошо.

— Защо да се шашка? — попита Клеъри. — Пък и доколкото разбирам, това нещо не е демон… понеже сензорът не го регистрира като такъв, нали?

Джейс кимна.

— Виждаш ли белезите по лицето му?

— Да.

— Направени са със стили. Като моето. — Той потупа пръчката в колана си. — Попита ме какво би станало, ако прогориш знаци върху някого, в чиито жили не тече кръвта на ловците на сенки. Само един знак просто ще те изгори. Но много, при това все мощни знаци, издълбани в плътта на съвсем обикновен човек, който няма нищо общо с ловците на сенки — тогава се получава това. — Той посочи с брадичка към трупа. — Руните са адски болезнени. Белязаните се побъркват — страданието ги лишава от разум. Те стават свирепи, безмозъчни убийци. Нито спят, нито ядат, освен ако не ги принудиш, и обикновено умират бързо. Руните са много силни и могат да се използват за добро, но също и за зло. Бездушните са зли.