Касандра Клеър - Град от кости

Джейс се бе наклонил над облегалката на стола на Алек и я гледаше.

— Май не беше очарован от обаждането ти?

Сърцето на Клеъри се беше свило до размерите на орех — малко, твърдо камъче в гърдите й. Няма да плача , помисли си тя. Не и пред тези хора.

— Бих искал да поговоря с Клеъри — каза Ходж. — Насаме — добави категорично той, като видя изражението на Джейс.

Алек стана.

— Добре. Както кажеш.

— Това не е честно — възрази Джейс. — Аз съм този, който я намери. Аз съм този, който спаси живота й! Ти искаш да остана, нали? — обърна се той към Клеъри.

Клеъри извърна поглед, защото съзнаваше, че ако отвори уста, мигом ще се разплаче. Дочу далечния смях на Алек.

— Компанията ти невинаги е желана, Джейс — каза той.

— Говориш глупости — тя чу Джейс да отговаря, но гласът му звучеше разочаровано. — Добре тогава. Отиваме в оръжейната.

Вратата се затвори след тях с отчетливо щракане. Очите на Клеъри пареха от прекалено дълго сдържаните сълзи. Ходж изплува пред нея като размазано сиво петно.

— Седни — каза той. — Тук, на дивана.

Тя потъна блажено в меките възглавници. Бузите й бяха мокри. Посегна да избърше сълзите си, като не спираше да мига.

— Нямам навика да плача — чу се да казва тя. — Нищо ми няма. Ей сега ще ми мине.

— Много хора не плачат, когато са разстроени или изплашени, но го правят, когато са обезсърчени. Нормално е да се чувстваш обезсърчена. Доста ти се насъбра напоследък.

— Доста ли? — Клеъри избърса очите си с крайчеца на ризата на Изабел. — Да, може да се каже.

Ходж издърпа стола си иззад бюрото и го нагласи така, че да може да седне срещу нея. Очите му бяха сиви като косата и пепитеното му сако, но гледаха приветливо.

— Мога ли да ти предложа нещо? — попита той. — Нещо за пиене? Чай?

— Не искам чай — каза с усилие Клеъри. — Искам да намеря майка си. А после ще открия кой я е отвлякъл и ще го убия.

— За съжаление — рече той — в момента никой от нас не може да ти предложи отмъщение, така че избирай между чай и нищо.

Клеъри пусна крайчето на ризата си, което бе цялото в мокри петна, и каза:

— Тогава какво искате от мен?

— Като начало да ми разкажеш какво се случи — каза Ходж и бръкна в джоба си. Той извади оттам носна кърпичка, поръбена с къдрички, и й я подаде. Тя я взе с нямо изумление. За пръв път виждаше някой да си носи кърпичка. — Демона, който си видяла в апартамента ви… виждала ли си друг път такова същество? Допускала ли си някога, че съществуват такива създания?

Клеъри поклати глава, но се сети нещо.

— Вече бях виждала един, но не знаех, че е демон. Когато за първи път срещнах Джейс…

— О, разбира се, как можах да забравя — кимна Ходж. — В „Пандемониум“. Това ли беше първият път?

— Да.

— И майка ти никога не ти е споменавала за тях… нищо относно, да кажем, някакъв друг свят, който хората не могат да видят? Не проявяваше ли особен интерес към митове, вълшебни приказки, легенди…

— Не. Тя мразеше всичко това. Винаги е мразела филмите на „Дисни“. Не харесваше, че чета манга 1 1 Японски комикси. — Бел.прев. . Било детинско.

Ходж се почеса по главата. Косата му не помръдна.

— Много странно — промърмори той.

— Не бих казала — рече Клеъри. — Майка ми не беше странна. Беше си най-нормалният човек на света.

— Демоните обикновено не претърсват домовете на нормалните хора — каза Ходж, без да е груб.

— Възможно ли е да са се объркали?

— Ако са се объркали — каза Ходж, — а ти си най-обикновено момиче, нямаше да можеш да видиш как демонът те напада, пък и да го беше видяла, съзнанието ти щеше да го възприеме като нещо съвсем друго, например зло куче или дори като друго човешко същество. Но щом си го видяла, щом то ти е говорило…

— Откъде знаеш, че ми е говорило?

— Джейс спомена, че ти си казала: „То говореше“.

— Съскаше — уточни Клеъри, като потръпна при спомена. — Каза, че иска да ме изяде, но не му било позволено.

— По принцип Ненаситните се управляват от по-силен демон. Те самите не са особено умни — обясни Ходж. — Той каза ли ти какво иска господарят му?

Клеъри се замисли.

— Каза нещо за Валънтайн, но…

Ходж така рязко се изправи, че Хюго, който се беше отпуснал удобно на рамото му, подскочи във въздуха и гневно изграчи.

— Валънтайн?

— Да — каза Клеъри. — Чух и момчето, искам да кажа демона, в „Пандемониум“ да споменава това име…

— Всички знаем това име. — Гласът му беше спокоен, но тя успя да долови лекото треперене на ръцете му. На рамото му Хюго наежи тревожно перата си.