Касандра Клеър - Град от кости

Клавишите на пианото издрънчаха и той се изправи.

— Нашата спяща красавица. И кой те събуди с целувка?

— Никой. Събудих се сама.

— Имаше ли някой при теб?

— Изабел, но тя отиде да търси някого… Ходж, предполагам. Каза ми да изчакам, но…

— Трябваше да я предупредя за навика ти никога да не правиш това, което ти се казва. — Джейс й хвърли изучаващ поглед. — Тези дрехи на Изабел ли са? Стоят ти ужасно.

— Бих искала да ти напомня, че ти си изгорил моите дрехи.

— Беше просто от съображения за безопасност. — Той леко затвори капака на лъскавото черно пиано. — Хайде, ще те заведа при Ходж.

Институтът беше огромен — широко, подобно на пещера пространство, което изглеждаше така, сякаш не беше строено според някакъв план, а по-скоро естествено издълбано в камъка от водата и годините. През полуотворените врати Клеъри мярваше многобройни отделни малки стаички, всяка от които с легло, нощно шкафче и широк дървен гардероб, който стоеше отворен. Върху бели каменни сводове се крепяха високите тавани, много от които бяха умело декорирани с малки фигури. Тя забеляза един постоянно повтарящ се мотив: ангели и мечове, слънца и рози.

— Защо тук има толкова много легла? — попита Клеъри. — Мислех, че това е изследователски институт.

— Това е жилищното крило. Ние държим да предложим защита и подслон на всеки ловец на сенки, който пожелае. Тук можем да настаним до двеста души.

— Но повечето от тези стаи са празни.

— Хората идват и си отиват. Никой не се задържа за по-дълго. Обикновено сме си само ние — Алек, Изабел, Макс, родителите им и ние с Ходж.

— Макс…?

— Нали познаваш красивата Изабел? Алек е нейният по-голям брат. Макс е по-малкият, но е в чужбина с родителите си.

— На почивка ли?

— Не точно. — Джейс се поколеба. — Представи си, че те са нещо като… като дипломати, а това тук е един вид посолството. Точно сега те са в родината на ловците на сенки и водят някакви много деликатни преговори. Взеха със себе си Макс, защото е още твърде малък.

— Родината на ловците на сенки ли? — Главата на Клеъри се замая. — Как се нарича?

— Идрис.

— Никога не съм чувала за нея.

— Няма и да чуеш. — В гласа му отново се върна онова дразнещо чувство за превъзходство. — Мунданите не знаят за нея. Има стена от защитни заклинания по всички нейни граници. Ако направиш опит да влезеш в Идрис, просто ще се окажеш директно пренесена от едната граница до другата, без изобщо да разбереш какво се е случило.

— А няма ли я на някоя карта?

— Не и на картите на мунданите. Можеш да си я представиш като една мъничка държава между Германия и Франция.

— Но между Германия и Франция няма нищо. Освен Швейцария.

— Именно — каза Джейс. — Тя е на север от Швейцария.

— Предполагам, че ти си ходил там. Имам предвид в Идрис.

— Там израснах. — Гласът на Джейс беше равен, но нещо в тона му подсказа на Клеъри, че не е желателно да задава повече въпроси по темата. — Повечето от нас израснаха там. Разбира се, ловци на сенки има по целия свят. Ние трябва да бъдем навсякъде, защото демоните вилнеят навсякъде. Но за ловците на сенки Идрис винаги ще си остане техен „дом“.

— Като Мека или Йерусалим — каза замислено Клеъри. — Значи повечето от вас са израснали там и когато пораснете…

— Ни изпращат там, където има нужда от нас — каза кратко Джейс. — Но има и такива, като Изабел и Алек, които са израснали далече от родината, защото родителите им живеят другаде. Но с всички ресурси на Института, под наставничеството на Ходж… — Той спря. — Това е библиотеката.

Бяха стигнали до двойна сводеста дървена врата. Пред нея лежеше свита на кълбо синя персийска котка с жълти очи. Когато се приближиха, тя повдигна глава и измяука.

— Ей, Чърч — каза Джейс и погали с босия си крак котката по гърба.

Котката притвори очи от удоволствие.

— Чакай — каза Клеъри. — Алек, Изабел и Макс… те са единствените ловци на сенки на твоята възраст, които познаваш и с които общуваш, така ли?

Джейс спря да гали котката.

— Да.

— Не се ли чувстваш самотен?

— Имам всичко, от което се нуждая. — Той бутна едното крило на вратата. След миг на колебание тя го последва вътре.

Библиотеката беше обла, с таван, който бе така заострен, че отвътре залата приличаше на кула. По стените бяха наредени книги, рафтовете бяха толкова високи, че покрай тях на равно разстояние бяха поставени стълби на колелца. Това не бяха обикновени книги — тези бяха подвързани с кожа и кадифе, заключени с ключалки, които изглеждаха здрави, а пантите — направени от месинг и сребро. Кориците им бяха обковани със скъпоценни камъни с матов блясък и изографисани със златен шрифт. Изглеждаха като книги, които са не само стари, но и добре поддържани, а също и обичани.