Касандра Клеър - Град от кости

Полиция. Тя се опита да се изправи до седнало положение и отново повърна, пръстите й се впиха във влажната земя.

— Казах ти да не мърдаш — изсъска Джейс. — Демонът от Ненаситните те е уцелил в тила. Бил е полумъртъв, така че не те е ужилил силно, но трябва да те заведем в Института. Стой мирно.

— Това нещо… чудовището… то говореше . — Клеъри затрепери неудържимо.

— И друг път си чувала демон да говори. — Деликатните ръце на Джейс внимателно поставиха превръзката от раздраните парчета плат на тила й. Те бяха намазани с нещо восъчно, подобно на натуралния мехлем на майка й, който тя използваше, за да запази мекотата на ръцете си, непрекъснато изложени на въздействието на бои и терпентин.

— Демонът в „Пандемониум“… той приличаше на човек.

— Онзи беше призрачен демон. Шейпшифтър. Докато Ненаситните си изглеждат такива, каквито са. Не са особено привлекателни, но пък са твърде глупави, за да забележат това.

— То каза, че ще ме изяде…

— Но не успя. Ти го уби. — Джейс затегна превръзката и се облегна назад.

За изненада на Клеъри болката в тила й утихна. Тя успя да се изправи в седнало положение.

— Полицията е тук. — Гласът й прозвуча като на настъпана жаба. — Ние ще…

— Те нищо не могат да направят. Сигурно някой е чул писъците ти и се е обадил. Много е вероятно тези да не са истински полицаи. Демоните си имат начин да прикрият следите си.

— Мама — каза Клеъри, като думите с мъка излизаха от израненото й гърло.

— Отровата на Ненаситния всеки момент ще се разнесе по вените ти. След час ще бъдеш мъртва, ако не дойдеш с мен. — Той се изправи на крака и й подаде ръка. Тя я пое и той я изправи. — Хайде.

Зави й се свят. Джейс я хвана през кръста, за да я подкрепи. Той миришеше на мръсотия, кръв и метал.

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да. — Тя погледна през гъсто нацъфтелите храсти. Успя да види как полицаите се приближават по пътеката. Един от тях, стройна руса жена, държеше запалено фенерче в ръка. Когато я вдигна, Клеъри видя, че това е ръката на скелет без плът, имаше кокали вместо пръсти. — Ръката й…

— Казах ти, че може да са демони. — Джейс погледна към гърба на къщата. — Трябва да се махнем от тук. Можем ли да минем през задния вход?

Клеъри поклати глава.

— Зазидан е. Не може да се мине… — Думите й бяха заглушени от пристъп на кашлица. Тя вдигна ръка, за да я сложи пред устата си. Когато я свали, беше станала червена. Клеъри изскимтя.

Джейс хвана китката й, обърна я така, че бялата уязвима плът на вътрешната страна на ръката й да се оголи директно под лунната светлина. Плетеници от сини вени се кръстосваха под кожата й, като носеха отровената кръв към сърцето й, към мозъка й. Клеъри усети как коленете й се огъват. Джейс държеше нещо — нещо остро и сребристо. Тя се опита да отдръпне ръката си, но неговата хватка беше твърде здрава: усети нещо като ужилване по кожата си. Когато той я пусна, тя видя мастиленочерен символ, подобен на онзи, който покриваше неговата кожа, само дето нейният беше под свивката на китката и приличаше на застъпващи се окръжности.

— Какво трябва да означава това?

— То ще те скрие — каза той. — За известно време. — Джейс затъкна отново в колана си нещото, което Клеъри бе помислила за нож. Това беше дълъг, светещ цилиндър, дебел колкото показалец и заострен в единия край. — Моето стили — каза той.

Клеъри не попита какво означава това. Тя бе съсредоточена върху опитите си да запази равновесие. Земята се люлееше под краката й.

— Джейс — каза тя и се наклони към него. Той я хвана, сякаш имаше богат опит в подхващането на немощни момичета и сякаш правеше това всеки ден. А може би наистина го правеше. Той я обгърна с ръце, като каза в ухото й нещо, което звучеше като Заветът . Клеъри обърна глава, за да го погледне, но видя само звездите, които се рееха горе в небето. После всичко се завъртя и дори ръцете на Джейс не успяха да я удържат да не падне.

— Мислиш ли, че тя изобщо ще се събуди? Вече минаха три дни.

— Трябва й време. Отровата на демона е много силна, а тя е само една мунди. Няма руни като нас, които да я пазят.

— Мундитата умират страшно лесно, нали?

— Изабел, знаеш, че носи нещастие да се говори за смърт в стаята на болен.

Три дни , бавно достигна до съзнанието на Клеъри. Всичките й мисли се носеха тежко и провлачено. Трябва да се събудя.

Но не можеше.

Сънищата я унасяха, един след друг, река от образи, която я носеше като лист, подхвърлен на течението. Тя видя как майка й лежи в болнично легло, очите й приличаха на синини върху бялото лице. Видя Люк, който стоеше на върха на купчина от кости. Джейс се подаваше зад гърба му с бели ангелски криле. Изабел седеше гола със своя камшик, който я обгръщаше като мрежа от златни халки. Саймън с кръстове, прогорени върху дланите на ръцете му. Ангели, които падат и горят. Падат от небето.