Касандра Клеър - Град от кости

— Какво значи мунди?

— Смъртна, от света на хората. Такава като теб.

— Но и ти си човек — каза Клеъри.

— Така е — каза той. — Но не съм като теб. — Гласът му не звучеше убеждаващо. Сякаш изобщо не го беше грижа дали тя му вярва или не.

— Мислиш се за по-добър — каза тя. — И затова ни се присмиваш.

— Аз ви се присмях, защото обясненията в любов ме забавляват, особено несподелената — каза той. — И защото твоят Саймън е повече мунди от всички мундита, с които съм се сблъсквал. И защото Ходж си мислеше, че ти представляваш опасност, но дори и така да е, ти не го съзнаваш.

— Аз да представлявам опасност? — повтори изненадано Клеъри. — Аз видях как ти миналата нощ извърши убийство. Видях как заби ножа в ребрата му и… И видях как той те дереше с нокти, остри като бръснач. Видях те, порязан и кървящ, а сега изглеждаш, сякаш не са те и докоснали.

— Аз може и да съм убиец — каза Джейс. — Но знам какъв съм. Ти можеш ли да кажеш същото за себе си?

— Аз съм си най-обикновен човек, както и ти каза. Кой е Ходж?

— Моят наставник. И ако бях на твое място, не бих се окачествил така бързо като обикновен. — Той се наведе напред. — Покажи ми дясната си ръка.

— Моята дясна ръка? — повтори като ехо Клеъри. Той кимна. — Ако ти покажа ръката си, ще ме оставиш ли на мира?

— Разбира се. — Гласът му бе пропит с насмешка.

Тя протегна неохотно дясната си ръка, която изглеждаше бледа на процеждащата се от прозореца слаба светлина, кожата й беше покрита с бледи лунички. Тя се почувства някак си разголена — така, сякаш си е вдигнала блузата и му показва гърдите си. Той пое ръката й в своята и я обърна.

— Нищо. — Това прозвуча разочаровано. — Ти не си левичарка, нали?

— Не. Защо?

Той пусна ръката й, като сви рамене.

— Още докато са деца, на повечето ловци на сенки бива белязана дясната ръка или лявата, ако са левичари като мен. Това е неизтриваема руна, която придава изключителни умения при боравене с оръжие. — Той й показа опакото на лявата си ръка. За нея това си беше най-обикновена ръка.

— Нищо не виждам — каза тя.

— Отпусни се — предложи той. — Изчакай само да се покаже пред теб. Това е като да очакваш нещо да изплува от водата.

— Ти си луд. — Но тя се отпусна, докато гледаше втренчено ръката му, по която сякаш изплуваха тънки линии, пресичащи кокалчетата, дългите стави на пръстите…

Пред нея внезапно се появи нещо, което приличаше на знак Не преминавай . Черно очертание, което наподобяваше око и пресичаше опакото на ръката му. Тя мигна и то изчезна.

— Татуировка?

Той се усмихна самодоволно и отдръпна ръката си.

— Знаех си, че ще я видиш. Но това не е татуировка — това е знак. Руни, които прогаряме върху кожата си.

— И те ти помагат да боравиш по-добре с оръжие? — На Клеъри й беше трудно да повярва, макар и не толкова трудно, колкото съществуването на зомбита.

— Различните руни са за различни неща. Някои са неизтриваеми, но повечето изчезват, след като бъдат използвани.

— И затова ли ръцете ти вече са почти без знаци? — попита тя. — Колкото и да се взирам?

— Именно. — Той сякаш беше доволен от себе си. — Знаех си, че имаш Зрението. — Той вдигна поглед към небето. — Скоро съвсем ще мръкне. Да вървим.

— Ние? Каза, че ще ме оставиш на мира.

— Излъгах те — каза Джейс, без дори сянка от неудобство. — Ходж каза да те заведа в Института. Иска да говори с теб.

— Защо иска да говори с мен?

— Защото сега ти знаеш истината — каза Джейс. — През последните сто години не е имало мундан, който да знае за нас.

— За нас ? — повтори като ехо тя. — Искаш да кажеш, хората като теб. Хора, които вярват в демони.

— Хора, които ги убиват — каза Джейс. — Наричаме се ловци на сенки. Поне помежду си така се наричаме. Долноземците ни наричат с други имена.

— Долноземците?

— Децата на нощта, магьосниците, феите. Съществата, обитаващи това измерение.

Клеъри поклати глава.

— Предполагам, че с това не се изчерпват. Сигурно в това число влизат и, да кажем, вампири и върколаци, и зомбита?

— Разбира се — информира я надменно Джейс. — Въпреки че зомбита ще намериш доста по на юг, където са жреците на водун.

— Ами мумиите? Тях само в Египет ли ги има?

— Не ставай смешна. Никой не вярва в мумии.

— Не съществуват ли?

— Разбира се, че не — каза Джейс нетърпеливо. — Виж, когато се видите с Ходж, той ще ти обясни всичко.

Клеъри скръсти ръце пред гърдите си.

— Ами ако не желая да се видя с него?