Касандра Клеър - Град от кости

— Съжалявам за Тиш. Но другите неща могат да се отменят. Саймън ще прояви разбиране, както и другите от групата.

Клеъри долови непоколебимост в тона на майка си и разбра, че тя говори сериозно.

— Но аз си платих за тези уроци по рисуване! Спестявах цяла година! Ти обеща… — Тя се завъртя към Люк. — Кажи й! Кажи й, че не е честно!

Люк не отклони поглед от прозореца, макар че мускулите на бузите му играеха.

— Тя ти е майка. Тя трябва да реши.

— Нищо не разбирам. — Клеъри отново се обърна към майка си. — Защо?

— Трябва да замина, Клеъри — каза Джослин, при което ъгълчетата на устата й трепнаха. — Имам нужда от тишина и спокойствие, за да рисувам. А и парите точно сега са кът…

— Ами продай някои от нещата на татко — каза ядосано Клеъри. — Нали обикновено така правиш?

Джослин подскочи.

— Това е жестоко…

— Виж, върви където искаш, това си е твоя работа. Аз ще остана тук без теб. Мога да работя, мога да си намеря работа в някое кафене или нещо такова. Саймън каза, че постоянно търсят хора. Достатъчно голяма съм, за да се грижа за себе си…

— Не! — Остротата в гласа на Джослин накара Клеъри да подскочи. — Ще ти върна парите за часовете по рисуване, Клеъри. Но ти ще дойдеш с нас. Не подлежи на обсъждане. Още си твърде малка, за да останеш тук сама. Може да се случи нещо…

— Какво? Какво може да се случи? — възрази Клеъри.

Чу се трясък. Тя смаяно се обърна и видя, че Люк бе съборил една от картините в рамка, която бе подпряна на стената. Видимо ядосан, той отново я изправи. Когато се обърна, устата му беше разкривена в гневна гримаса.

— Аз ще тръгвам.

Джослин прехапа устни.

— Чакай… — Тя хукна след него към антрето, като го настигна, чак когато той вече беше хванал дръжката на вратата. Докато подслушваше от дивана, Клеъри долови припрения шепот на майка си.

— … Бен — казваше тя. — Аз му звъня и звъня по телефона от три седмици. Гласовата му поща казва, че бил в Танзания. Какво да правя сега?

— Джослин… — поклати глава Люк. — Не можеш всеки път да тичаш при него.

— Но Клеъри…

— Не е Джонатан — изсъска Люк. — След това, което се случи, ти вече не си същата, но Клеъри не е Джонатан .

Какво общо има баща ми с това? , помисли объркано Клеъри.

— Не мога просто да я държа вкъщи, да не я пускам да излиза… тя няма да се съгласи…

— Разбира се, че няма! — сега вече Люк наистина звучеше ядосано. — Тя не е домашен любимец, а тийнейджър. Вече е голяма.

— Ако бяхме извън града…

— Поговори с нея, Джослин. — Гласът на Люк бе категоричен. — Мисля, че така е редно. — Той посегна към дръжката на вратата.

В този момент вратата се отвори. Джослин извика уплашено.

— Всъщност това съм аз — каза Саймън, — макар да са ми казвали, че поразително си приличаме с него. — Той махна на Клеъри от антрето. — Готова ли си?

Джослин свали ръка от устата си.

— Саймън, ти да не подслушваше?

Саймън премигна.

— Не, току-що идвам. — Той премести поглед от пребледнялото лице на Джослин към изкривеното в гримаса лице на Люк. — Случило ли се е нещо? Да си тръгна ли?

— Не се тревожи — каза Люк. — Мисля, че приключихме. — Той профуча покрай Саймън, спускайки се надолу по стълбите. Джослин се сепна от затръшването на входната врата.

Саймън се поколеба в антрето, като гледаше нерешително.

— Мога да мина и по-късно — каза той. — Няма да е никакъв проблем.

— Да, ако може… — започна Джослин, но Клеъри я прекъсна.

— Не, Саймън. Тръгваме — каза тя, като грабна раницата си от закачалката до вратата. Метна я на рамо, гледайки навъсено майка си. — Доскоро, мамо.

Джослин прехапа устни.

— Клеъри, не мислиш ли, че трябва да поговорим?

— Ще имаме достатъчно време да говорим, докато сме на „почивка“ — рече злъчно Клеъри и със задоволство видя как майка й трепна. — Не ме чакай довечера — добави тя, сграбчи Саймън за ръката и почти го избута през входната врата.

Той хвърли през рамо извинителен поглед към майката на Клеъри, която стоеше дребничка и изоставена в антрето, сключила напрегнато ръце.

— Довиждане, госпожо Фрей! — извика той. — Приятна вечер!

— О, млъквай, Саймън — сопна му се Клеъри, като затръшна вратата след тях, без да дочака майка й да отговори на поздрава.

— Господи, жено, ще ми откъснеш ръката — протестираше Саймън, докато Клеъри го влачеше надолу след себе си, а зелените й кецове нервно шляпаха по дървените стълби. Тя хвърли поглед нагоре, донякъде очаквайки майка й да гледа от площадката, но вратата на апартамента беше затворена.