Касандра Клеър - Град от кости

— ОРГИЯ В ХОБОУКЪН! — чу Клеъри някой да вие, очевидно Ерик. Изтрещя и един цимбал. Тя си представи как майка й слуша Ерик да чете стиховете си и вътрешно потръпна.

— Не знам. Ако всички се появите тук, мисля, че тя ще се усъмни.

— Тогава ще дойда сам. Ще те взема и после ще се срещнем с останалите. На майка ти ще й стане приятно. Тя ме харесва.

Клеъри се изсмя.

— Което е показателно за нейния вкус, ако питаш мен.

— Не те питам — Саймън затвори, явно повикан от останалите.

Клеъри остави слушалката и започна да снове из всекидневната. Навсякъде имаше следи от артистичните наклонности на майка й — от собственоръчно изработените възглавници, нахвърляни върху тъмночервения диван, до стените, по които висяха картините на Джослин, грижливо поставени в рамка — предимно пейзажи: ветровитите улици на търговския център на Манхатън, потънали в златиста светлина; сцени от парка през зимата, мрачните езера, по които тук-там се белееше лед.

Върху полицата на камината имаше снимка на бащата на Клеъри, поставена в рамка. Замислен рус мъж във военна униформа, очите му образуваха бръчки, предизвикани от смях. Той е бил отличен с ордени и е служил в чужбина. Джослин държеше някои от ордените в малка кутийка до леглото си. Не че ордените са помогнали, когато Джонатан Фрей се е блъснал с кола в едно дърво някъде край Албания и е умрял още преди дъщеря му да се роди.

Джослин никога не говореше за бащата на Клеъри. На кутийката до леглото й бяха гравирани неговите инициали. Вътре бяха неговите ордени и ленти, сватбената халка и една руса къдрица. Понякога Джослин взимаше кутийката и я отваряше, поемаше много нежно къдрицата и след като я подържеше, я прибираше отново и внимателно заключваше кутийката.

Звукът от превъртащ се ключ във входната врата извади Клеъри от унеса й. Тя бързо скочи върху дивана и се престори, че е потънала в една от книгите, които майка й беше оставила в края на масата. Джослин гледаше на четенето като на свещенодействие и никога не прекъсваше Клеъри докато четеше, дори и за да й се скара.

Вратата се отвори с трясък. Беше Люк. Ръцете му бяха пълни с нещо като огромни листове картон. Когато той ги остави, Клеъри видя, че това са разгънати мукавени кашони. Той се изправи и се обърна усмихнато към нея.

— Здрасти, чи… здрасти, Люк — каза тя. Още преди една година той я беше помолил да не му казва чичо Люк, защото така го карала да се чувства стар, а и понякога това му напомняло за Чичо Томовата колиба. При което деликатно й намекна, че наистина не й е чичо, а просто близък приятел на майка й, който я познава от дете. — Къде е мама?

— Паркира микробуса — каза той и, стенейки, изправи върлинестото си тяло. Бе облечен в обичайните си дрехи: стари джинси, бархетна риза и неизменните очила с позлатени рамки, които седяха накриво на носа му. — Хайде пак да ми обясниш защо тази сграда няма товарен асансьор?

— Защото е стара и си има стил — каза веднага Клеъри. Люк се ухили. — За какво са тези кашони? — попита тя.

Усмивката му изчезна.

— Майка ти иска да опакова някои неща — каза той, като избягваше втренчения й поглед.

— Какви неща? — попита Клеъри.

Той си пое дълбоко въздух.

— Къщата е пълна с ненужни вещи. Само пречат. Знаеш, че тя никога нищо не изхвърля. А ти какво правиш? Учиш ли? — Той дръпна книгата от ръката й и прочете на глас: — „Светът още изобилства от онези странни същества, съществуването на които трезвата философия не приема. Феи и таласъми, духове и демони все още бродят наоколо…“ — Той затвори книгата и я погледна над очилата си. — Това за училище ли ти трябва?

— Златният клон? Не. Две седмици няма да имаме училище. — Клеъри си взе обратно книгата. — Тя е на мама.

— Така си и помислих.

Тя метна книгата обратно на масата и сякаш нещо я загложди.

— Люк?

— Да? — Забравил за книгата, той ровеше в сандъчето с инструменти до камината. — А, ето я — каза той, като извади оранжева машинка за опаковане с тиксо и я заоглежда доволен.

— Какво би направил, ако видиш нещо, което никой друг не вижда?

Машинката падна от ръката на Люк и тупна върху плочките пред камината. Той се наведе да я вдигне, без да поглежда към нея.

— Искаш да кажеш дали съм бил свидетел на престъпление или нещо такова?

— Не. Искам да кажа, ако има и други хора наоколо, но ти си единственият, който вижда нещото. Сякаш то е невидимо за всички останали, освен за теб.

Люк се поколеба, все още наведен, хванал изпуснатата машинка в ръка.