Касандра Клеър: Град от кости

— Докато не покажеш тялото, полицията не би се занимавала с това — каза Джейс. Като придържаше ръката си, той си проправяше път през пръснатите по пода кабели към Клеъри. След него вървеше Алек с намръщено лице.

Клеъри хвърли поглед към мястото, където бе изчезнало момчето, и нищо не каза. Там нямаше и следа от кръв — нищо не подсказваше, че момчето някога е съществувало.

— Когато умрат, те се връщат в своето измерение — каза Джейс. — Виждам, че се чудиш.

— Джейс — процеди Алек. — Внимавай.

Джейс протегна ръка. Лицето му беше зловещо изпръскано с кръв. Той й напомняше на лъв — със същите раздалечени, кехлибарени очи и златистокестенява коса.

— Тя може да ни вижда, Алек — каза той. — Вече знае твърде много.

— В такъв случай какво искате да направя с нея? — попита Изабел.

— Пусни я да си върви — каза спокойно Джейс. Изабел го погледна смаяно, изглеждаше ядосана, но не възрази. Камшикът се разхлаби и освободи ръката на Клеъри. Тя потърка наранената си китка и се зачуди как, по дяволите, да се измъкне оттук.

— Защо да не я вземем с нас? — каза Алек. — Ще питам Ходж дали не иска да говори с нея.

— За нищо на света няма да я заведем в Института — каза Изабел. — Тя е мунди .

— Дали? — попита тихо Джейс. Неговият тих глас беше по-неприятен и от съскането на Изабел или гневния тон на Алек. — Имала ли си си вземане-даване с демони, малката? Разходки с върколаци, разговори с Децата на нощта? Правила ли си…

— Не се казвам малката — прекъсна го Клеъри. — И нямам представа за какво говориш. Сигурна ли си? , обади се някакъв дълбок вътрешен глас. Нали видя как момчето се стопи пред очите ти. Клеъри, Джейс не е луд — само така ти се иска. — Аз не вярвам… в демони или каквото там…

— Клеъри? — Беше гласът на Саймън. Тя се обърна. Той стоеше на вратата на склада, до него беше един от едрите охранители, който слагаше печати на входа по ръцете на влизащите. — Добре ли си? — Той се приближи към нея в мрака. — Защо си се усамотила тук? — попита той. — Какво стана с момчетата… онези, с ножовете?

Клеъри го погледна втренчено, после погледна зад себе си, където стояха Джейс, Изабел и Алек, като Джейс все още беше с кървавата си риза и ножа в ръка. Той й се ухили и сви рамене, полуизвинително-полуприсмехулно. Той не е изненадан, че Саймън или охранителят не могат да го видят , помисли си Клеъри.

Като че ли и самата Клеъри не беше. Тя бавно се обърна към Саймън, като съзнаваше как изглежда в очите му — сама в тъмното складово помещение, с крака, заплетени в някакви кабели.

— Мислех, че са влезли тук — каза тя смутено. — Но явно не са. Съжалявам. — Тя отмести поглед от Саймън, чиято тревога се смени с чувство на неудобство от охранителя, който изглеждаше раздразнен. — Наистина съжалявам, сър.

Зад нея Изабел се кикотеше.

— Не мога да повярвам — каза вироглаво Саймън, докато застаналата на тротоара Клеъри отчаяно се мъчеше да спре такси. Уличните чистачи бяха минали по „Орчард“, докато те бяха в клуба, и сега улицата блестеше в черно от водата.

— Знам — съгласи се тя. — Все пак логично е да има някакви таксита тук. Да не е понеделник вечерта? — Тя се обърна към него и сви рамене. — Мислиш ли, че ще имаме повече късмет на „Хюстън“?

— Нямах предвид такситата — каза Саймън. — Не мога да повярвам на това… на това, което каза. Не мога да повярвам, че онези момчета с ножовете са изчезнали.

Клеъри въздъхна.

— Може и да не е имало размахващи ножове момчета, Саймън. Може просто да съм си въобразила.

— Абсурд. — Саймън махна с ръка на едно такси, но то го подмина, като го опръска с мръсна вода. — Видях лицето ти, когато влязох в склада. Ти изглеждаше така зашеметена, сякаш си видяла дух.

Клеъри се сети за Джейс и лъвските му очи. Погледна китката си, по която имаше тънка червена следа, оставена от камшика на Изабел. Не, не беше дух , помисли си тя. Беше нещо много по-загадъчно.

— Просто се обърках — каза тя с досада. Чудеше се защо ли не му каза истината. Защото ще я помисли за луда. Това, което всъщност се беше случило — черната кръв, обливаща ножа на Джейс, гласът му, когато попита: „Говорила ли си с Децата на нощта?“ — това тя предпочиташе да запази за себе си.

— Е, хубаво объркване, няма що — рече Саймън. Той хвърли бегъл поглед към клуба, където изтънялата опашка все още се виеше пред вратата и стигаше почти до улицата. — Съмнявам се, че пак ще ни пуснат в „Пандемониум“.

— Какво ти пука? Нали мразиш „Пандемониум“. — Клеъри отново замаха с ръка, когато една жълта кола се насочи към тях през мъглата. Този път таксито спря почти до тях, като шофьорът така натискаше клаксона, сякаш иначе нямаше да привлече вниманието им.