Ливи се притисна в рамото на Таи, които вдигна малкото си пребеляло личице и погледна първо Ема, а после Джулиън.
— Ако се крием тук — каза той — и каквото и да е това нещо ни открие и нарани сестра ни, вината ще е твоя.
Ливи беше заровила лице в това на брат си; думите му бяха изречени тихо, ала Ема изобщо не се съмняваше, че наистина ги мисли. При целия си плашещ интелект, при всичката си особеност и безразличие към другите, Таи беше неразделен от своята близначка.
Ема видя как по лицето на Джулиън се сменят противоречиви чувства. Очите му потърсиха неините и тя кимна едва забележимо. От мисълта да останат тук и да чакат да бъдат намерени от онова, което бе издало страховития звук, и се струваше, че кожата й се смъква от костите.
Джулиън отиде в другия краи на стаята и след миг се върна с арбалет и две ками.
— Сега трябва да пуснеш Ливи, Таи — каза той и след секунда близнаците се разделиха. Джулс подаде едната кама на Ливи, а другата — на Тиберии, които се взря в нея така, сякаш беше някакъв напълно непознат предмет. — Таи — продължи Джулс, отпускайки ръка. — Защо държеше пчели в стаята си? Какво ти харесва в тях?
Тай не отговори.
— Харесва ти как работят заедно, нали? — попита Джулиън. — Е, сега ние трябва да работим заедно. Ще отидем в кабинета и ще се обадим на Клеива, океи? Сигнал за помощ. Така че те да изпратят подкрепление.
Тай кимна отсечено и протегна ръка за камата.
— Това щях да предложа и аз, ако Марк и Катерина ме бяха послушали.
— Така е — потвърди Ливи. Тя беше поела камата далеч по-уверено от Таи и я държеше така, сякаш знаеше точно какво да прави с нея. — Точно това си мислеше.
— Сега трябва да сме много тихи — каза Джулс. — Вие двамата идвате с мен в кабинета. — той вдигна очи и срещна погледа на Ема. — Ема ще отиде да доведе Тави и Дру и ще ни намери там. Окей?
Сърцето на Ема подскочи, а после пропадна, като морска птица, спуснала се рязко надолу. Октавии или Тави беше бебето — едва на две години. Осемгодишната Дру беше прекалено малка, за да започне физическата си подготовка. Разбира се, че някой трябваше да ги вземе. А очите на Джулс бяха молещи.
— Да — каза тя. — Именно това ще направя.
* * *
Препасала Кортана на гърба си, Ема стискаше нож за хвърляне. Струваше и се, че усеща как металът тупти във вените и като пулс, докато се промъкваше по коридора, долепила гръб до стената. От време на време стената отстъпваше място на прозорци и гледката на синьото море, зелените планини и белите облаци отвън я жегваше. Мисълта и се насочваше към родителите и, някъде навън, без никаква представа какво се случва в Института. Щеше и се да бяха тук и едновременно с това се радваше, че ги няма.
Сега се намираше в онази част на Института, която познаваше наи-добре — семеините жилища. Мина покраи празната спалня на Хелън, дрехите и — опаковани, покривката на леглото — прашна. Покраи стаята на Джулиън, в която беше преспивала толкова пъти, че я познаваше като петте си пръста, а после покрай тази на Марк, чиято врата беше плътно затворена. Следващата стая беше на господин Блекторн, а точно до нея — детската стая. Ема си пое дъх и бутна вратата с рамо.
Гледката, която я посрещна в боядисаната в светлосиньо стая, накара очите и да се разширят. Тави беше в креватчето си — малките му ръчички стискаха пречките, бузите му бяха почервенели от плач. Друзила стоеше пред креватчето, стиснала меч (само Ангелът знаеше откъде го беше взела), които бе насочен право към гърдите на Ема. Ръката и трепереше толкова силно, че върхът на острието играеше; плитките стърчаха от двете страни на пухкавото и личице, ала в синьозелените й очи се четеше желязна решимост.
— Дру — каза Ема толкова меко, колкото можеше. — Дру, аз съм. Джулс ме изпрати да ви взема.
Дру пусна меча, които издрънча на пода, и избухна в сълзи. Ема се втурна покраи нея и със свободната си ръка извади бебето от креватчето му, подпираики го на хълбока си. Тави беше дребничък за възрастта си, но все пак тежеше поне десет килограма; Ема трепна, когато той я стисна за косата.
Мема.
— Шшт. — Тя го целуна по върха на главичката. Миришеше на бебешка пудра и сълзи. — Дру, хвани се за колана ми. Отиваме в кабинета. Там ще сме на сигурно място.
Дру се улови с две ръчички за колана с оръжията на Ема. Вече не плачеше — ловците на сенки не плачеха дълго, дори когато бяха само на осем години.
Ема ги изведе в коридора. Звуците, долитащи от долния етаж, бяха станали още по-страшни — писъците и онзи нисък вои, и трошенето на стъкла и дърво. Ема пое предпазливо напред, стиснала здраво Тави, като непрекъснато повтаряше, че всичко ще бъде наред, че нищо няма да му се случи. Стигнаха до още прозорци и слънцето, нахлуващо яростно през тях, почти я заслепи.
Читать дальше