Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Моли обърна глава встрани и избълва кълбо синкав пламък.

— И за какво му е на изискан младеж кат’ теб подобно нещо?

Уил едва-едва въздъхна. Възраженията на Моли бяха част от пазарлъка. Магнус вече няколко пъти го бе пращал при нея. Веднъж за зловонните черни свещи, които залепнаха като катран по кожата му, веднъж за костите на някакво неродено дете, и веднъж за една торба с очи на феи, от която върху ризата му покапа кръв. Ако трябваше да сравнява, прахът на демона Форей звучеше къде-къде по-приемливо.

— За глупачка ли ме вземаш — продължи Моли. — Това е капан, нали? Твоя милост ме спипва да продавам тези неща и това ще е краят на старата Моли, нали?

— И без това вече си мъртва — Уил положи всички усилия думите му да не я подразнят. — Не знам какво си мислиш, че може да ти стори Клейвът.

— Ха! — празните й очи запламтяха. — В тъмниците на Мълчаливите братя могат да бъдат затваряни както живи, така и мъртви; знаеш много добре т’ва, ловецо на сенки.

Уил предупредително вдигна ръце.

— Не се опитвай да хитруваш, старо. Сигурно вече си чула слуховете, които се носят в долния свят. Клейвът си има и друга работа, освен да лови призраци, търгуващи с прах на демони и кръв на феи.

Той се приведе напред.

— Ще ти дам добра цена — измъкна от джоба си кесия от батиста и я разклати във въздуха. Чу се звук като от подрънкването на множество монети. — Всички отговарят на описанието, Мол!

На лицето й се изписа нетърпение и мъртвото й лице се оживи, тя се втвърди достатъчно, че да вземе кесията от него. Зарови ръка в нея и когато я извади, шепата й бе пълна с пръстени — венчални златни пръстени и върху всеки бе завързан любовен възел. Старата Моли, подобно на много други призраци, непрестанно търсеше някакъв талисман, някаква изгубена отломка от миналото й, която най-после да й позволи да умре, котвата, която я държеше привързана към света. В нейния случай това бе венчалният й пръстен. Смяташе се, бе му казал Магнус, че пръстенът отдавна е изчезнал, погребан под тинестото дъно на Темза, но независимо от това тя би взела всяка кесия с намерени пръстени с надеждата, че някой от тях може да се окаже нейният.

Тя пусна пръстените обратно в кесията, която изчезна някъде из неживата й същност, и в замяна му подаде сгънато пакетче с прах. Той го скри в джоба на якето си и в този момент призракът започна да избледнява и да изчезва.

— Почакай, Мол. Това не е всичко, за което съм дошъл тази вечер.

Призракът потрепна, алчността му се бореше с нетърпението и с усилието да остане видим. Накрая все пак измърмори:

— Е, добре, какво още искаш?

Уил се поколеба. Това не бе нещо, за което Магнус го бе изпратил; бе нещо, което самият той искаше да знае.

— Любовно биле.

Старата Моли се изсмя пискливо.

— Любовно биле? За Уил ’ерондейл? ’ич не ми е в стила да отказвам възнаграждение, но мъж с твоята външност не се нуждае от любовно биле, повярвай ми.

— Не ме разбра — отвърна Уил и в гласа му можеше да се долови отчаяние. — Всъщност търся точно обратното, нещо, което да слага край на влюбеността.

— Биле на омразата? — продължаваше да се забавлява Мол.

— Надявах се на нещо като безразличие. Или може би търпимост?

Тя издаде хъркащ звук, смущаващо човешки за призрак като нея.

— Не ми е работа да ти го казвам, нефилиме, но щом искаш момиче, което да те мрази, има и по-лесни начини да го получиш. Не ти е нужна моята помощ за такова жалко нещо.

И с тези думи тя се скри от погледа му, изчезвайки в мъглата между гробовете. Уил, който гледаше след нея, въздъхна:

— Не за нея — прошепна той, въпреки че вече нямаше кой да го чуе, — за мен …

После облегна глава върху студената желязна врата.

— О, да! Изглежда точно, както си го представях — каза Теса и се обърна с усмивка към младежа, стоящ до нея. Той току-що й бе помогнал да прескочи една локва и любезно бе оставил ръката си върху нейната, малко над извивката на лакътя.

Джеймс Карстерс й се усмихна в отговор, елегантен в тъмния си костюм, а вятърът развяваше сребристата му коса. Другата му ръка остана върху нефритената ръкохватка на бастуна и ако някой от тълпата, сновяща край тях, си помислеше, че е странно толкова млад човек като него да използва бастун, или намираше за необикновен цвета на косата му или чертите на лицето му, можеше да продължи да зяпа колкото му душа иска.