Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Господин Лайтууд, донесох ви кифличките, за които позвънихте, а Бриджет ви приготви и чиния със сандвичи.

Гидеон отстъпи назад, така че тя да може да влезе. Стаята му беше като всички останали в Института — тежки мебели от тъмно дърво, масивно легло с колони, голяма камина и високи прозорци, с гледка към двора. Софи усещаше очите му върху себе си, докато прекосяваше стаята, за да сложи подноса на масичката пред камината. След това се изправи и се обърна към него, сключила ръце пред престилката си.

— Софи… — започна мъжът.

— Господин Лайтууд — прекъсна го тя, — ще желаете ли нещо друго?

Той я гледаше бунтарски, но и някак тъжно.

— Ще ми се да ме наричаш Гидеон.

— Вече ви казах, че не мога да ви наричам с християнското ви име.

— Аз съм ловец на сенки, нямам християнско име. Софи, моля те… — Той направи крачка към нея. — Преди да дойда да живея в Института, мислех, че между нас се заражда приятелство, ала от деня, в който пристигнах, ти се държиш хладно с мен.

Тя неволно вдигна ръка към лицето си. Спомни си господаря Теди, сина на някогашния й работодател, и ужасния начин, по който той я хващаше натясно в тъмните ъгли и я притискаше до стената, а ръцете му се плъзваха по тялото й, докато й шепнеше, че ще стори добре да бъде по-дружелюбна с него, ако си знае интереса. Дори сега от тази мисъл й се повдигаше.

— Софи? — Около очите на Гидеон се появиха тревожни бръчици. — Какво има? Ако с нещо съм те засегнал или наранил, моля те, кажи ми, за да мога да го поправя…

— С нищо не сте ме засегнали или наранили. Вие сте джентълмен, а аз — прислужница, всичко друго би било фамилиарничене. Моля ви, не ме карайте да се чувствам неудобно, господин Лайтууд.

Гидеон, който вече бе вдигнал лекичко ръка, отново я отпусна. Изглеждаше толкова съкрушен, че сърцето на Софи омекна.

„Аз мога да изгубя всичко, а той — нищо“, напомни си тя. Именно това си повтаряше нощем, когато лежеше в тясното си легло, а в ума й кръжеше споменът за две очи с цвят на буря.

— Мислех, че сме приятели — каза той.

— Не мога да бъда ваша приятелка.

Мъжът направи крачка напред.

— Ами ако те помоля…

— Гидеон! — Хенри бе застанал на прага, останал без дъх, облечен в една от ужасните си жилетки на зелени и оранжеви райета. — Брат ти е тук. На долния етаж.

Очите на Гидеон се разшириха.

— Гейбриъл е тук?

— Да. Крещи нещо за баща ви, но не иска да ни каже нищо повече, докато и ти не дойдеш. Само проклина. Ела.

Той се поколеба, местейки очи между Хенри и Софи, която се опитваше да изглежда невидима.

— Аз…

— Хайде, Гидеон! — Хенри рядко говореше остро. — Целият е в кръв.

Гидеон пребледня и посегна към меча, който висеше до вратата.

— Идвам.

Гейбриъл Лайтууд се беше облегнал на стената до входната врата — якето му го нямаше, а ризата и панталонът му бяха подгизнали от кръв. През отворената врата Теса виждаше каретата на семейство Лайтууд, с герба с формата на пламък, спряла пред стъпалата. Гейбриъл вероятно сам бе карал дотук.

— Гейбриъл… — успокояващо каза Шарлот, сякаш се опитваше да укроти див кон. — Гейбриъл, моля те, кажи ни какво е станало.

Гейбриъл, висок и строен, с кестенява коса, която сега беше лепкава от кръв, разтърка лице. Ръцете му също бяха окървавени, очите — широко отворени.

— Къде е брат ми? Трябва да говоря с брат си.

— Идва. Изпратих Хенри да го доведе, а Сирил — да приготви каретата на Института. Гейбриъл, ранен ли си? Нуждаеш ли се от иратце? — Шарлот звучеше толкова майчински, сякаш същото това момче не се бе изправило срещу нея иззад стола на Бенедикт Лайтууд и никога не бе заговорничило с баща си да й отнеме Института.

— Това е страшно много кръв — каза Теса, пристъпвайки напред. — Гейбриъл, тя не може да е само твоя, нали?

Той я погледна и Теса си помисли, че за първи път в държанието му няма и следа от позьорство. Имаше единствено вцепеняващ страх в очите му. Страх и… объркване.

— Не… тяхна е …

— Тяхна? Кои са те ?

Въпросът беше зададен от Гидеон, който слизаше забързано по стълбите, стиснал меч в десницата си. Джем и Хенри бяха до него, а зад тях идваха Уил и Сесили. Джем спря сепнато на стълбите и Теса осъзна, че я беше видял в сватбената й рокля. Очите му се разшириха, но другите бяха продължили надолу, повличайки го със себе си, както поток отнася паднало листо.

— Татко добре ли е? — продължи Гидеон, спирайки пред Гейбриъл. — А ти?

Вдигна ръка, улови брадичката на брат си и обърна лицето му към себе си. Въпреки че Гейбриъл беше по-висок, изражението върху лицето му не можеше да бъде сбъркано — изражението на момче, изпълнено с облекчение, че батко му е тук, примесено с мъничко недоволство от властническия му тон.