Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Баща ни… — започна Гейбриъл. — Баща ни е червей.

Уил се изсмя рязко. Беше в бойно облекло, сякаш идваше направо от тренировъчната зала, а влажни къдрици от косата му бяха залепнали по слепоочията му. Не се обърна към Теса, но тя беше свикнала с това. Той вече рядко я поглеждаше, освен ако наистина не се налагаше.

— Радвам се да чуя, че най-сетне дойде на нашето мнение, Гейбриъл, макар да си избрал странен начин да го обявиш.

Гидеон хвърли укоризнен поглед към Уил, а после отново се обърна към брат си.

— Какво искаш да кажеш, Гейбриъл? Какво е направил татко?

Момчето поклати глава.

— Той е червей — повтори глухо.

— Знам. Той опозори името Лайтууд и излъга и двама ни. Посрами ни и съсипа мама. Ала не е нужно и ние да бъдем като него.

Гейбриъл се отскубна от ръката на брат си и оголи зъби в гневна гримаса.

— Не ме слушаш! Той е червей. Червей. Огромно, подобно на змия изчадие. Откакто Мортмейн престана да изпраща лекарството, състоянието му непрекъснато се влошава. Промени се. Онези рани върху ръцете му… започнаха да го покриват целия. Дланите, врата, л-лицето му … — Зелените очи на Гейбриъл потърсиха Уил. — Била е шарката, нали? Ти знаеш всичко за нея, нали? Не си ли нещо като експерт?

— Е, няма защо да се държиш така, сякаш аз съм я изобретил — отвърна Уил. — Просто вярвах, че съществува. Описани са случаи… стари разкази в библиотеката…

— Демонска шарка? — каза Сесили, разкривила недоумяващо лице. — Уил, за какво говори той?

Брат й отвори уста, а по скулите му се разля бледа руменина. Теса прикри усмивката си. Сесили беше в Института от седмици, а присъствието й все още дразнеше и смущаваше Уил. Той сякаш не знаеше как да се държи с малката си сестра, която не беше детето от спомените му и чието присъствие според него беше нежелано. Ала въпреки това Теса го беше виждала да следи девойката с онзи поглед, изпълнен със закрилническа обич, който понякога спираше върху Джем.

— Нищо, за което трябва да знаеш.

Гейбриъл погледна към Сесили и зяпна лекичко. Теса видя как я изпива с очи и си помисли, че родителите на Уил трябва да са наистина хубави, защото момичето беше също толкова красива, колкото и брат й, и имаше същата лъскава черна коса и поразителни тъмносини очи. Сесили отвърна дръзко на погледа му; по лицето й се четеше любопитство — вероятно се чудеше кое е това момче, което май изобщо не харесва брат й.

— Татко мъртъв ли е? — настоя да узнае Гидеон, повишавайки глас. — Демонската шарка ли го уби?

— Не го уби — отвърна Гейбриъл. — Промени го. Преди няколко седмици се преместихме в Чезуик. Така и не ми каза защо. А преди няколко дни се заключи в кабинета си. Отказваше да излиза, дори и за да се нахрани. Тази сутрин отидох до кабинета му, за да се опитам да го изкарам оттам. Вратата беше изкъртена от пантите, по коридора имаше някаква… някаква слузеста диря . Проследих я до долния етаж и навън в градината. — Той се огледа в притихналото преддверие. — Беше се превърнал в червей. Това се опитвам да ти кажа.

— Предполагам, че не е било възможно — обади се Хенри в тишината, — да го… ъъъ… настъпиш?

Гейбриъл го изгледа отвратено.

— Претърсих градината и намерих част от слугите. И като казвам „намерих част от слугите“, имам точно това предвид. Бяха разкъсани… на парчета. — Той преглътна мъчително и сведе поглед към окървавените си дрехи. — После чух някакъв звук… пронизителен вой. Обърнах се и го видях да връхлита отгоре ми. Огромен сляп червей, като дракон, излязъл от някоя легенда. В зейналата му паст имаше зъби като ками. Обърнах се и побягнах към конюшнята. Запълзя след мен, но аз скочих в каретата и изхвърчах през портата. Създанието… баща ни… не ме последва. Мисля, че се бои да не го видят хората.

— Аха! — отбеляза Хенри. — Значи е прекалено голям, за да бъде настъпен.

— Не трябваше да бягам — заяви Гейбриъл и погледна брат си, — а да остана и да се бия с него. Може би щяхме да се разберем. Може би татко все още е вътре в това чудовище.

— А може би той щеше да те прегризе — подхвърли Уил. — Това, което описваш, трансформацията в демон, е последният стадий на шарката.

— Уил! — Шарлот вдигна ръце във въздуха. — Защо не ни каза ?

— Е, книгите за демонската шарка са в библиотеката — засегнато отвърна момчето. — На никого не съм попречил да ги прочете.

— Да, но ако си знаел, че Бенедикт ще се превърне в гигантска змия , би могъл поне да го споменеш — упрекна го Шарлот. — Мисля, че мнозина биха го сметнали за интересно.