Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Шарлот въздъхна наум. Беше се надявала, че като негов връстник, това момче ще им помогне да се справят с гнева и озлоблението на Уил, но той очевидно не я беше излъгал, когато й беше заявил, че не го е грижа дали в Института ще дойде друг ловец на сенки на неговата възраст. Не искаше приятели и не си търсеше такива. Жената погледна към Джем, като очакваше да го види как примигва изненадано или засегнато. Вместо това той се усмихваше лекичко, сякаш Уил беше коте, опитало се да го ухапе.

— Не съм тренирал, откакто напуснах Шанхай — каза той. — Един спаринг-партньор би ми се отразил добре.

— Както и на мен — отвърна Уил. — Само че се нуждая от равностоен партньор, а не от хилаво създание, което изглежда така, сякаш вече е с единия крак в гроба. Макар че би могъл да свършиш работа като мишена.

Тъй като знаеше за Джеймс Карстерс нещо, което не беше споделила с Уил, Шарлот усети, че й прилошава от ужас.

„С единия крак в гроба! О, господи!“

Какво беше казал баща й? Че животът на Джем зависел от някакво лекарство, което можело да го удължи, но не и спаси.

„О, Уил!“

Тя понечи да пристъпи между двете момчета, сякаш за да защити Джем от жестокостта на малкия грубиян — в този случай — по-ужасяващо точна, отколкото той самият предполагаше — но после спря.

Лицето на Джем изобщо не беше променило изражението си.

— Ако с „единия крак в гроба“ визираш, че умирам, в такъв случай си прав — заяви той. — Остават ми около две години живот. Три, ако имам късмет. Така поне ми казаха.

Дори Уил не можа да скрие шока си, бузите му пламнаха.

— Аз…

Ала Джем вече се бе отправил към мишената, нарисувана на стената. Извади ножа от дървото, след това се върна и застана пред своя връстник. Макар и деликатен на външен вид, по ръст беше равен на другото момче. Застанали само на сантиметри, те се спогледаха, като впиха предизвикателно и продължително очи един в друг.

— Можеш да ме използваш като мишена, ако искаш — заяви Джем така нехайно, сякаш говореха за времето. — Струва ми се, че няма от какво да се боя, тъй като не те бива особено. — При тези думи се завъртя, прицели се и метна ножа, който се заби в самия център на мишената, потрепервайки леко. — Или пък — продължи, обръщайки се отново към Уил, — би могъл да ми позволиш да те обуча. Защото мен страшно ме бива.

Шарлот се взираше в тях. В продължение на половин година бе гледала как Уил отблъсква грубо всеки, опитал да се доближи до него (учители, баща й, годеника й Хенри, двамата братя Лайтууд) и всеки път — със смесица от неприязън и добре премерена жестокост. Ако тя не бе единственият човек, видял го да плаче, сигурно отдавна щеше да е изгубила надежда, че би могъл да се държи добре с когото и да било. А ето че сега, докато Уил наблюдаваше Джем Карстерс — момче с толкова крехък вид, сякаш беше от стъкло — суровото му изражение постепенно отстъпи място на предпазлива несигурност.

— Нали не е вярно, че наистина умираш? — попита той със странен глас.

Джем кимна.

— Така казват.

— Съжалявам — рече Уил.

— Недей — меко отвърна Джем и като отметна якето си, извади нож от колана си. — Не бъди толкова обикновен. Не казвай, че съжаляваш. Кажи, че ще тренираш с мен.

И той му протегна ножа, с дръжката напред. Затаила дъх, Шарлот не смееше да помръдне. Имаше чувството, че пред очите й се разиграва нещо много важно, макар и сама да не знаеше какво.

Уил посегна и пое ножа, без нито за миг да откъсва поглед от лицето на Джем. Докато вземаше оръжието от него, пръстите му докоснаха тези на другото момче и Шарлот си помисли, че за първи път го вижда да докосва някого доброволно.

— Ще тренирам с теб — съгласи се той.

— Декември е добър месец за сватба. — Въпреки че устата й беше пълна с карфици, шивачката говореше с ясна дикция, придобита от дългогодишна практика. — Както казват: „Ожени се, когато се сипе декемврийският сняг, и истинската любов ще просъществува“. — Тя заби и последната карфица в роклята и направи крачка назад. — Готово. Как ви се струва? Кройката е взета от модел, излязъл лично изпод ръката на Уърт.

Теса погледна отражението си в тясното, дълго огледало на стената в стаята си. Роклята беше от наситено златиста коприна, както бе обичайно за ловците на сенки, които вярваха, че бялото е цвят за траур, и никога не се женеха в бяло, въпреки че кралица Виктория бе поставила началото именно на такава мода. Брюкселска дантела обточваше тесния корсаж и се спускаше от ръкавите.