Касандра Клеър - Град от пепел

Може би беше грешка, че го накара да види Джослин. Беше толкова уверена, че още щом майка й чуе гласа на сина си, на своето първо дете, ще се събуди. Но тя не се събуди. Джейс стоеше вдървено и непохватно до леглото й, лицето му беше като на рисуван ангел, с празни, равнодушни очи. Накрая Клеъри изгуби търпение и му се разкрещя, на свой ред той също й се разкрещя и си тръгна ядосан. Люк наблюдаваше безучастно тази сцена, с вял интерес, изписан на умореното му лице.

— За първи път ви виждам да се държите като брат и сестра — отбеляза той.

Клеъри не отговори нищо. Нямаше смисъл да му казва колко не й се искаше Джейс да й е брат. Не можеш да избягаш от собственото си ДНК, колкото и да ти се иска. Все едно дали то те прави щастлив или не. Но дори и да не успяваше да се чувства щастлива, помисли си тя, все пак тук, в дома на Саймън, в неговата стая, тя се чувстваше уютно, чувстваше се у дома. Тя го познаваше достатъчно дълго, за да си спомня леглото му с формата на пожарникарска кола и конструкторите Лего, струпани в ъгъла на стаята. Сега леглото му беше покрито с юрган на широки ивици, подарък от сестра му, а стените бяха облепени с плакати на групи като Рок Солид Панда и Степинг Рейзър. В ъгъла на стаята, където някога бяха конструкторите Лего, сега имаше барабани, а в другия ъгъл беше компютърът, на екрана на който бе замръзнала картина от World of Warcraft. Беше й почти толкова познато, колкото собствената й стая у дома — която вече не съществуваше, така че засега тук се чувстваше като у дома си.

— Пак чибита — каза мрачно Саймън. Всички герои бяха превърнати в три сантиметрови умалени копия на самите себе си и се замеряха едни други с чинии и тигани. — Сменям канала — обяви Саймън, като взе дистанционното. — Писна ми от тези анимета. Не виждам никаква интрига, да не говорим за секс.

— Разбира се, че няма секс — каза Клеъри, като си взе още чипс. — Аниме са забавление за цялото семейство.

— Ако си склонна да се лишиш от забавлението за цялото семейство, можем да видим какво дават по порно каналите — предложи Саймън. — Какво предпочиташ — „Вещиците от Брестуик“ или „Когато свалям Диане“?

— Дай ми го! — Клеъри грабна дистанционното, но Саймън, кискайки се, вече беше превключил на друг канал.

Смехът му внезапно спря. Клеъри вдигна поглед с изненада и видя как той гледа втренчено екрана. Даваха стар черно-бял филм — Дракула . Беше го гледала преди, с майка си. На екрана се бе появил Бела Лугоши, слаб и блед, загърнат с познатия плащ с висока яка, показал вампирските си зъби.

— Никога не пия… вино — натърти той със своя силен унгарски акцент.

— Харесват ми паяжините, направени от гума — каза Клеъри, като се опитваше да сниши гласа си. — Личи си, че са от гума.

Но Саймън вече се бе изправил и бе хвърлил дистанционното на леглото.

— Ей сега се връщам — промърмори той. Лицето му бе добило цвета на зимно небе, малко преди да завали. Клеъри нервно хапеше устните си, докато го гледаше как се отдалечава — за първи път, откакто майка й беше в болницата, й мина през ума, че може би и Саймън не беше съвсем щастлив.

Докато бършеше косата си, Джейс погледна отражението си в огледалото и се намръщи шеговито. Лечебната руна беше изцерила най-лошите му наранявания, но не можеше да оправи сенките под очите или да заглади тънките линии в ъгълчетата на устата. Главата го болеше и той се чувстваше леко замаян. Знаеше си, че трябваше да хапне тази сутрин, но се беше събудил с усещането за гадене и задъхан от кошмари, така че не му беше до ядене, само искаше да се натовари физически и с изтощение и пот да пропъди сънищата си.

Хвърли кърпата встрани и закопня за сладкия черен чай, който Ходж запарваше от цъфтящите нощем цветя в оранжерията. Чаят прогонваше глада и докарваше силен приток на енергия. След изчезването на Ходж, Джейс се бе опитвал да вари листата на растението във вода, за да види дали ефектът ще е същият, ала се получаваше някаква горчива, с вкус на пепел течност, която го караше да кашля и да плюе. Зашляпа бос от банята към стаята си, където си облече джинси и чиста тениска. Нервно отметна назад мократа си руса коса. Беше пораснала прекалено и му влизаше в очите — нещо, за което Мерис със сигурност щеше да го смъмри. Не би му го спестила. Може и да не беше биологичен син на семейство Лайтууд, но те се отнасяха с него като с такъв, откакто го бяха осиновили като десетгодишен, след смъртта на собствения му баща. Предполагаемата смърт, припомни си Джейс, и усещането за празнота отново се появи. През последните няколко дни той се чувстваше като изкормена тиква-фенер, сякаш някой бе извадил с вилица вътрешностите му и ги бе натрупал на купчина, докато усмивката неизменно си оставаше на лицето му. Често се питаше дали изобщо нещо, в което бе вярвал през живота си или дори самият той, бяха истински. Беше си мислил, че е сирак, а се оказа, че не е. Мислеше си, че е единствено дете на родителите си, а се оказа, че има сестра.