Касандра Клеър - Град от пепел

— Какво да се досетиш? Та аз съм си все същият от седем години насам. Нищо не се е променило у мен. Ако преди не съм ти напомнял за Валънтайн, не виждам как бих могъл да ти напомням сега.

Погледът й се отмести от него, сякаш вече не издържаше да го гледа директно.

— Когато понякога сме говорили за Майкъл, не може да не ти се е виждало странно, че имаме предвид баща ти. Нещата, които сме казвали за него, никога не биха могли да се кажат за Валънтайн.

— Вие казвахте, че е бил добър човек. — У него започна да се надига гняв. — Добър ловец на сенки. Любящ баща. Мислех, че това отговаря на истината.

— Ами снимките? Сигурно си виждал снимки на Майкъл Уейланд и си разбрал, че това не е човекът, когото си наричал свой баща. — Тя прехапа устни. — Как ще обясниш това, Джейс?

— Всички снимки са били унищожени по време на въстанието. Нали и вие ми казахте това. Сега се питам дали Валънтайн не ги е унищожил, за да не може никой да разбере кой е бил в Кръга. Никога не съм имал снимка на баща си — каза Джейс и се запита дали звучи толкова обидено, колкото се чувстваше. Мерис сложи ръка на слепоочието си и започна да го масажира, сякаш я болеше глава.

— Не мога да повярвам — каза тя, като че ли на себе си. — Абсурдно е.

— Тогава не вярвай, но вярвай на мен — каза Джейс и усети как треперенето на ръцете му се усилва.

Тя отпусна ръката си.

— Да не мислиш, че не искам? — отвърна тя и за миг Джейс си спомни гласа на онази Мерис, която идваше в стаята му посред нощ, когато бе на десет години и гледаше със сухи очи тавана, мислейки за баща си, а тя сядаше до леглото му и оставаше докато той заспеше.

— Наистина не знаех — отново обясни Джейс. — И когато той ме помоли да се върна с него в Идрис, казах, че няма да го направя. Все още съм тук. Нима това не значи нищо?

Тя извърна поглед към гарафата, сякаш за да си налее още вино, но после, изглежда, се отказа от идеята.

— Щеше ми се да е така — каза тя. — Но има толкова много причини баща ти да иска да останеш в института. Когато става дума за Валънтайн, не мога да си позволя да вярвам на някого, който е бил под негово влияние.

— Самата ти си била под негово влияние — каза Джейс и веднага съжали при вида на израза, който за миг се появи на лицето й.

— Но аз се отрекох от него — каза Мерис. — А ти? Би ли могъл да го направиш? — Сините й очи бяха същите като на Алек, но Алек никога не го бе гледал по този начин. — Кажи ми, че го мразиш, Джейс. Кажи ми, че мразиш онзи човек и всичко, свързано с него.

Измина миг, после още един, и Джейс, свел поглед, видя как ръцете му се свиват все повече и повече в юмруци, та чак кокалчетата побеляват.

— Не мога да кажа това.

Мерис изсумтя.

— Защо?

— А ти защо не ми вярваш? Живял съм с теб през почти половината от живота си. Не трябва ли по-добре да ме познаваш?

— Звучиш толкова искрено, Джонатан. Още от малък успяваше да пренасочиш гнева ми за някоя твоя пакост към Изабел или Алек. Познавам само един човек, който може да говори така убедително искрено.

Джейс усети бакърен вкус в устата си.

— Имаш предвид баща ми.

— В света на Валънтайн винаги е имало само два типа хора — каза тя. — Такива, които симпатизират на Кръга и такива, които са срещу него. Последните бяха врагове, а първите — оръжия от неговия арсенал. Виждах как се опитва да превърне всеки от приятелите си, дори и собствената си съпруга, в оръжие за своята кауза. И ти искаш да повярвам, че не би направил същото със собствения си син? — Тя поклати глава. — Познавам го по-добре от теб. — За първи път Мерис го погледна повече със съчувствие, отколкото с гняв. — Ти си стрела, изстреляна право в сърцето на Клейва, Джейс. Ти си стрелата на Валънтайн. Все едно дали го съзнаваш или не.

Клеъри затвори вратата на спалнята с работещия телевизор и отиде да потърси Саймън. Намери го в кухнята, наведен над мивката. Ръцете му стискаха плота.

— Саймън? — Кухнята беше светла, боядисана в ярко жълто, стените бяха окичени с поставени в рамка рисунки с пастел и молив, които Саймън и Ребека бяха правили в началното училище. Можеше да се каже, че Ребека не бе лишена от талант, но драсканиците на Саймън, които би трябвало да изобразяват хора, приличаха на пътни знаци със снопчета коса.

Не я погледна, макар че по трепването на мускулите на раменете му можеше да се съди, че я е чул. Тя отиде до мивката и леко сложи ръка на гърба му. През памучната тениска усети острите кокалчета на гръбнака му и с удивление забеляза колко много бе отслабнал. Досега не беше обърнала внимание на това, тъй като да гледа Саймън, бе все едно да гледа себе си в огледалото — когато виждаш някого всеки ден, не забелязваш малките промени във външния му вид.