Касандра Клеър - Град от пепел

И още следващата година той я наказа. Мая срещна Джордан. Дълга тъмна коса, тесен ханш в изтъркани джинси, рокерски тениски и мигли като на момиче. Никога не бе допускала, че ще й обърне внимание — такива като него обикновено предпочитаха слаби, бледи момичета, с модерни очила — но на него сякаш му допадаха закръглените й форми. Между целувките й казваше, че е красива. През първите няколко месеца всичко беше като сън; през последните няколко месеца — като кошмар. Започна да се държи собственически с нея, да я контролира. Когато й се ядосаше, я обиждаше и я удряше по бузата с опакото на ръката си, като оставяше видими отпечатъци. Когато понечи да скъса с него, той така силно я бутна, че падна в предния двор на собствения й дом, после се затича към къщи и залости вратата.

По-късно нарочно целуна пред него друго момче, само за да му покаже, че между тях вече всичко е свършило. Дори не си спомняше името на момчето. Това, което се беше запечатало в паметта й, бе как върви към къщи през нощта, дъждът се сипе по косата й на малки капчици, а калта пръска крачолите на джинсите й, понеже бе тръгнала по една пряка пътека през парка, близо до дома й. Спомняше си тъмната фигура, която бе изскочила иззад металната въртележка, огромното влажно вълче туловище, което я бе съборило в калта, свирепата болка, когато челюстите му се забиха в шията й. Тя крещеше и се бореше, усещаше в устата си собствената си гореща кръв, а мозъкът й пищеше: Това е невъзможно. Невъзможно. В Ню Джърси няма вълци, не и в нейния обикновен квартал от предградията, не и в двайсет и първи век.

Виковете й разбудиха обитателите на близките къщи и прозорците светнаха един по един като клечки кибрит. Вълкът я пусна, по челюстите му имаше кървави дрипи и разкъсана плът.

По-късно, с двайсет и четири шева, тя лежеше в розовата си стая, а майка й тревожно се суетеше край нея. Докторът от спешното отделение беше казал, че ухапването прилича на такова от голямо куче, но Мая знаеше каква е истината. Преди вълкът да избяга, тя беше чула похотлив, познат шепот в ухото си:

— Сега си моя. Завинаги моя.

Никога повече не видя Джордан — той и родителите му бяха опаковали нещата си и напуснали апартамента, а никой от приятелите му не знаеше къде е отишъл, или поне не си признаваха. Не беше истински изненадана, когато при следващото пълнолуние започнаха болките: раздиращи болки, които я караха да подскача на едно място, запращаха я на пода, огъваха гръбнака й, както фокусник огъва лъжица. Когато зъбите изскочиха от венците й и се посипаха по пода като натрошени бисквити, тя припадна. Или поне така си помисли. Събуди се на мили разстояние от вкъщи, гола и окървавена, а един белег на ръката й пулсираше с ритъма на сърцето. Същата нощ тя хвана влака за Манхатън. Решението за това не беше трудно. Това, че беше със смесена кръв, бе достатъчно лошо в консервативния квартал от предградията, в който живееше. Един господ знаеше как биха се отнесли с върколак.

Не беше трудно да намери глутница и да се присъедини към нея. Само в Манхатън имаше няколко. В крайна сметка отиде в центъра на града, където една от тях се бе настанила в старото полицейско управление в Китайския квартал.

Водачите на глутницата постоянно се сменяха. Най-напред беше Кито, после Вероника, след това Габриел, а сега пък Люк. На нея и Габриел й харесваше, но Люк беше още по-добър. Изглеждаше надежден, имаше благи сини очи и не беше кой знае колко красив, което й попречи да го отхвърли автоматично. Чувстваше се уютно с глутницата тук. Вълците спяха в полицейското управление, играеха на карти, а нощем, когато не беше пълнолуние, ядяха китайска храна, а когато пък беше, излизаха на лов в парка, а на следващия ден изпиваха каквото бе останало от наличностите на Луната на ловеца, един от най-добрите барове за върколаци в града. Тук се продаваше наливна бира и никой не следеше дали си навършил двайсет и една години. Като ликантроп порастваш някак си по-бързо и щом като веднъж са ти поникнали козина и вълчи зъби, значи имаш право да пиеш в Луната, без значение каква е възрастта ти, изчислена в мундански години.

Тези дни тя съвсем бе забравила за семейството си, но когато русото момче с дълго черно палто влезе в бара, Мая настръхна. Той не приличаше на Даниел, никак даже — Даниел имаше тъмна коса, която се къдреше на тила му и медна кожа, а това момче беше бяло и златокосо. Но и двамата имаха едни и същи стройни тела, една и съща походка, наподобяваща походката на пантера, която търси плячка, както и една и съща увереност в собствената си привлекателност. Ръката й неволно се стегна около дръжката на чашата и тя взе да се самоуспокоява: Той е мъртъв. Даниел е мъртъв.